Гръмотевичният дом

Гръмотевичния дом, за загубените в комата дни, за останалите празнини в паметта й и за сегашното си безпомощно състояние; за всичко, което би я разстроило. Съсредоточи се върху желанието си да бъде добра пациентка, тъй като силно желаеше да се оправи бързо.

Въпреки това мислите й от време на време бяха смущавани от нетипично, но смразяващо предчувствие за грозяща я опасност. Усещаше, че над нея е надвиснало някакво неясно зло.

Всеки път, когато мислите й се нарочеха в това мрачно направление, тя се заставяше да мисли единствено за приятни неща. Най-често пред очите й се явяваше доктор Макгий — изяществото на походката му, галещият тембър на гласа, чувствителността и привлекателното просветване на изключително сините му очи, силните му, добре оформени длани с красивите им нокти.

Дъждът спря някъде около времето за сън, когато тя вече бе взела предписаното й от доктор Макгий успокоително, но все още не й се спеше. Вятърът обаче не стихваше. Все така силно блъскаше в прозореца. Мърмореше, ръмжеше, съскаше. Той душеше около рамката на прозореца и опираше въздушните си лапи в стъклото като че ли беше голямо куче, което усърдно търси начин да се промъкне.

Навярно именно заради шума от вятъра тази нощ Сюзан сънува кучета. Кучета, а после чакали. Чакали и вълци. Върколаци. Променяха се постепенно от вълчи в човешки форми, а после отново ставаха вълци и пак хора; непрекъснато я преследваха, скачаха върху й или я причакваха в сенките, за да й се нахвърлят. Приемеха ли очертанията на хора, тя ги разпознаваше — Джеликоу, Паркър, Куинс и Харч. В един от случаите, когато бягаше през тъмна гора, тя излезе на огряна от луната поляна, където четирите звяра във вълчия си вид се бяха струпали над трупа на Джери Стийн и отделяха месото от костите му. Вдигнаха глави към нея и се ухилиха зложелателно. От белите им зъби и зловещите им усти се стичаше кръв и висяха парчета сурово месо. Понякога й се присънваше, че я гонят из пещерите, между пречещите сталагмити и сталактити, през тесни коридори от камък и пръст. Друг път я преследваха през огромно поле с дребни черни цветя или я дебнеха в изоставени градски улици, следваха мириса й, караха я да бяга от едно скривалище към друго, щракаха неуморно със зъби по петите й. В един момент дори й се присъни, че едно от съществата се бе промъкнало в болничната й стая — беше приклекнало като вълк скрито в сенките, виждаше се само неясният му силует, гледаше я от долния край на леглото с див блясък в очите си. После се премести в кръга от слаба кехлибарена светлина и тя видя, че е претърпяло нова метаморфоза и се е превърнало от вълк в човек. Беше Ърнест Харч. Носеше пижама, беше наметнат с хавлия…

(„Това не е част от съня“ — помисли си тя, а ледените късове на страха затрептяха в нея.)

… и заобиколи леглото. Наведе се, за да я види по-добре. Тя се опита да извика, но не успя. Не можеше и да се помръдне. Лицето му започна да се замъглява пред очите й, тя се мъчеше да го задържи на фокус, но усети, че се пренася отново в полето с черни цветя…

(„Трябва да се отърва от това. Да се събудя. Да оставя зад гърба си всеки сън. Лекарството трябваше да е само леко успокоително. Трябваше да е леко, по дяволите!“)

… и чертите на Харч се сляха в сива цапаница. Болничната стая изчезна напълно и тя отново бягаше сред полето със странни черни цветя с глутницата вълци по петите си. Имаше пълна луна, но — странно — светлината й беше слаба. Не можеше да види пътя пред себе си, препъна се в нещо, падна сред цветята и откри, че се е спънала в обезобразения, полуизяден труп на Джери Стийн. Вълкът отново дойде, надвеси се над нея зяпнал и озъбен, спускаше лигавата си муцуна към нея, по-надолу и по-надолу, докато студеният му нос докосна лицето й. Омразното лице на звяра се замъгли и се преобразува в още по-омразна комбинация — лицето на Ърнест Харч. Вече не я докосваше вълчият нос, докосваше я свитият пръст на Харч. Тя се отдръпна, а сърцето й биеше така лудешки, че се зачуди защо не се отделя от нея. Харч отдръпна ръката си и се усмихна. Полето с черни цветя го нямаше. Тя сънуваше, че се намира отново в болничната си стая…

(„Само че не е сън. Истина е. Харч е тук и ще ме убие.“) … и се опитва да се повдигне в леглото си, но не е в състояние да се помръдне. Посегна към бутона, с който би могла да извика сестра или санитар и макар че той бе едва на няколко сантиметра от нея, изведнъж й се стори на светлинни години разстояние. Тя се протягаше към него и ръката й, изглежда, започна вълшебно да се разтегля и увеличава, докато стана необичайно дълга; плътта и костите й, изглежда, бяха придобили някаква невероятна еластичност. И все пак протегнатият й пръст не достигаше бутона. Чувстваше се като Алиса, която току-що е преминала през огледалото. Сега се намираше в Света на чудесата, където обичайните закони за перспектива не важаха. Тук малкото бе голямо, а голямото малко; близкото бе далече, а далечното близо; нямаше изобщо никаква разлика между горе и долу, вътре и вън, над и под. Стана й лошо от объркването, причинено от съня и успокоителното; усети горчив вкус в гърлото си. Възможно ли бе да усети нещо подобно, докато спи? Не беше сигурна. Горещото й желание беше поне да знае със сигурност дали е будна, или още е дълбоко заспала. „Отдавна не сме се виждали“, каза й Харч. Сюзан примигна, опита се да задържи лицето му на фокус, но то ту изчезваше, ту се появяваше. Понякога, само за секунда-две, очите му заблестяваха като на вълк. „Мислеше, че ще можеш вечно да се криеш от мене, така ли?“, попита я той шепнешком, като се доближаваше все повече, докато накрая лицата им почти се докоснаха. Дъхът му беше лош и тя се зачуди дали способността й да използва обонянието си не е доказателство, че не спи, че Харч е съвсем реален. „Мислеше, че ще можеш вечно да се криеш от мене, така ли?“, отново попита Харч. Тя не можеше да му отговори — гласът й бе замръзнал в гърлото като студена буца, която тя не можеше нито да изплюе, нито да преглътне. „Гадна кучка“, продължи той, а усмивката му премина в широко ухилване. „Смрадлива, гадна, подла малка кучка. Как се чувстваш сега? А? Съжаляваш ли, че свидетелства срещу мене? Ммм? Да. Бас държа, че сега наистина съжаляваш.“ Той тихо се изсмя и за миг смехът му се превърна в нисък вълчи вой, а после отново стана смях. „Знаеш ли какво ще ти направя?“, попита я. Лицето му започна да чезне. Тя се намираше в пещера. Черните цветя вече растяха от каменния под. Сега тя бягаше от виещите вълци. След първия завой пещерата се превърна в сенчеста градска улица. Един вълк стоеше на тротоара под уличната лампа и й каза: „Знаеш ли какво ще ти направя?“ Сюзан не спираше да тича през безкрайната и ужасяваща безформена нощ.

Събуди се в понеделник, скоро след зазоряване, изтощена и плувнала в пот. Спомни си съня си за вълците и за Ърнест Харч. В постоянната и равномерна сива светлина на облачната утрин мисълта, че Харч наистина е бил в стаята през нощта, й се стори смешна. Още беше жива, нямаше никакви наранявания или белези. Всичко е било само кошмар. Всичко. Просто ужасен кошмар.

ГЛАВА 5

Скоро след като се събуди, една сестра й помогна да се окъпе на място с мокра гъба. Почувства се освежена и облече втората си пижама — зелена с жълти райета. Една санитарка отнесе синята й пижама в банята, изпра я и я постави да съхне на закачалка зад вратата.

Закуската тази сутрин бе по-голяма от вчера. Сюзан я изяде цялата и остана гладна.

Няколко минути след като госпожа Бейкър дойде на работа със сутрешната смяна, тя влезе в стаята заедно с доктор Макгий, който правеше обиколката си, преди да се захване с частната си практика в кабинета си в Уилоуок. Двамата заедно махнаха бинтовете от челото на Сюзан. Нямаше болка — само гъдел от конците, които се разместваха, преди да се освободят.

Макгий хвана брадичката й и завъртя главата й внимателно, за да огледа добре зарасналата рана.

— Добре е зашита, дори и да е неудобно да се хваля сам.

Сестрата взе огледалото от нощното шкафче и го подаде на Сюзан.

Беше приятно изненадана да открие, че раната не е толкова лоша, колкото си бе мислила. Беше дълга десетина сантиметра — неочаквано тясна ивица от розова и лъскава, малко подута кожа, от двете страни, на която имаше червени петънца от конците.

— Белезите от шевовете ще изчезнат напълно след ден-два — увери я докторът.

— Мислех, че ще бъде огромен кървав белег. — Вдигна ръка и докосна новата гладка кожа.

— Раната не е голяма — забеляза Макгий. — Но кървеше като спукан водопровод, когато ви донесоха тук. И известно време не искаше да зараства, навярно, защото сте се мръщили много, докато бяхте в кома, а от мръщене челото ви се сбръчква. Не можехме да направим кой знае какво. Червеният кръст не пожела да ви наеме денонощен клоун за стаята. — Той се усмихна. — Както и да е, след като изчезнат следите от шевовете, и самата рана почти няма да се вижда. Няма да изглежда така широка и, разбира се, няма да бъде обезцветена. Когато зарасне напълно, ако мислите, че все още личи много, някой добър пластичен