хирург може да приложи една от процедурите за премахване на ненужни тъкани и да отстрани част от пострадалата кожа.
— О, сигурна съм, че няма да се наложи — махна с ръка Сюзан. — Сигурна съм, че почти няма да се вижда. Просто изпитвам истинско удоволствие, че не приличам на Франкенщайново чудовище.
— Като че ли това изобщо е възможно с вашата хубост — засмя се госпожа Бейкър. — Боже Господи, малката ми, не бива да се подценявате така!
Сюзан се изчерви.
А докторът се развесели.
Като клатеше глава, сестрата събра старите бинтове и ножиците и излезе от стаята.
— А сега готова ли сте да говорите с шефа си от „Майдстоун“?
— Фил Гомез. — Тя само повтори името, което бе чула от него вчера. — Все още не мога да си спомня нищо за него.
— Ще си спомните. — Макгий погледна часовника си. Малко е рано, но може вече да е в кабинета си.
Вдигна слушалката от телефона на нощното шкафче и помоли болничната телефонистка да набере номера на „Майлстоун“ в Нюпорт Бийч, Калифорния. Гомез вече бе отишъл на работа и се обади.
Няколко минути Сюзан слуша едната страна на разговора. Макгий съобщи на Фил Гомез, че тя вече е излязла от комата и обясни за временните увреждания на паметта й; наблягаше на думата „временни“. Накрая й поднесе слушалката.
Сюзан я пое, като че ли й бяха подали змия. Не беше убедена иска ли й се да установи контакт с корпорацията. От друга страна, не искаше да прекара останалата част от живота си със зейнала дупка в паметта си. Спомни си обаче какво чувство бе изпитала вчера, когато стана дума за „Майлстоун“ в разговора им с Макгий — беше изпитала тревожното усещане, че може би ще е по-добре никога да не научава подробности за същността на работата си. Червеят на съмнението бе свил гнездо в нея от вчера. Сега отново изпита тормоза от същия необясним страх.
— Ало.
— Сюзан? Ти ли си наистина?
— Да. Аз съм.
Гомез имаше забързан и висок глас, весел като на дете. Думите му се застъпваха една с друга.
— Сюзан, слава Богу. Колко е хубаво, че мога да те чуя отново, колко ми е приятно — така е, наистина, ти знаеш, че го мисля, разбира се. Всички бяхме толкова загрижени за теб, разтревожили се бяхме до смърт. Дори Брекънридж беше ужасно разтревожен за теб, а кой би си помислил, че у него може да намери място човешкото съчувствие? Как си ти значи? Как се чувстваш?
Гласът му не събуди никакви спомени у Сюзан. Беше гласът на съвършено непознат човек.
Разговаряха десетина минути и Гомез положи всички усилия да я накара да си припомни работата си. Каза й, че корпорацията „Майлстоун“ е независима, частна промишлена внедрителска организация, която поддържа тесни връзки с други важни корпорации. Това не означаваше нищо за Сюзан, тя нямаше представа какво представлява независимата, частна промишлена внедрителска организация. Гомез й каза, че тя е работила — или по-точно работи — върху множеството приложения на лазерните технологии в съобщителната промишленост. Тя не можеше да си спомни нищо за това. Описа кабинета й — не й заприлича на място, което някога е виждала. Говори за приятелите и колегите й там Еди Гилрой, Ела Хавърсби, Том Кавински, Ансън Брекънридж и други. Нито едно от имената не й говореше нещо. В края на разговора разочарованието и загрижеността на Гомез проличаха и в гласа му. Помоли я да му се обади отново, по всяко време, ако реши, че това би помогнало, предложи й да се обади и на други колеги в „Майлстоун“.
— И виж какво — добави той, — колкото и време да е необходимо да се възстановиш, работата ти тук винаги ще се пази.
— Благодаря — отвърна тя, трогната от благоразположението му и от съчувствието, което явно изпитваше към нея.
— Няма нужда да ми благодариш — завърши той. — Ти си един от най-добрите ни служители и ние не искаме да те губим. Ако не беше почти на хиляда и петстотин километра от нас, щяхме да сме при теб, да те извеждаме от болничната стая, да се опитваме да те развеселим и да ускорим процеса на възстановяването ти.
След минута, когато Сюзан накрая се сбогува с Гомез и затвори телефона, Макгий я попита:
— Е, спомнихте ли си нещичко?
— Съвсем нищо. Все още не мога да си спомня нищо за работата си. Но Фил Гомез изглежда приятен човек.
Всъщност Гомез беше така приятен и така искрено загрижен за нея, че тя се чудеше как е могла да го забрави до такава степен.
А после се запита защо ли у нея се бе надигнал такъв мрачен ужас, който бе нараствал по време на целия разговор. Въпреки впечатленията й от Фил Гомез, самата мисъл за корпорацията „Майлстоун“ я караше да потръпва. И не само да потръпва. Беше я… страх от „Майлстоун“. Но не знаеше защо.
По-късно сутринта седна в края на леглото си и полюля крака напред-назад за упражнение.
Госпожа Бейкър й помогна да седна в инвалидния стол и й каза:
— Мисля, че този път можете да предприемете пътуването сама. Само една обиколка на целия втори етаж. Ако ръцете ви се уморят много, помолете която и да е от сестрите да ви върне тук.
— Чувствам се чудесно — призна Сюзан. — Няма да се уморя. Всъщност мисля да направя поне две обиколки по коридорите.
— Знаех си, че ще кажете така — кимна госпожа Бейкър.
— Засега просто се пригответе психологически за една обиколка — това ще е достатъчно засега. Не я превръщайте в маратон. След като хапнете и поспите, тогава може да направите още един тур.
— Прекалено много ме глезите. Аз съм много по-силна, отколкото вие смятате.
— Знаех си, че ще кажете и това. Малката ми, вие сте непоправима.
Сюзан се изчерви, когато си спомни за вчерашното си унижение — беше настоявала, че може да ходи, а не бе могла дори да седне на инвалидния стол без помощта на сестрата.
— Добре. Само една обиколка. Но след обеда и почивката ще направя още две. А вчера казахте, че днес може да се опитам да направя няколко крачки, така че смятам да настоявам и за това.
— Непоправима — повтори госпожа Бейкър, но този път се усмихваше.
— Първото нещо, което ще направя — заяви пациентката, — е да видя по-добре изгледа от прозореца.
Сама изтласка стола от леглото си, мина покрай второто легло, което беше още празно, и спря до прозореца, през който досега можеше да вижда (от леглото си) само небето и короните на няколко дървета. Первазът беше висок и тя трябваше да се надигне в инвалидния стол, за да може да огледа навън.
Откри, че болницата е построена върху хълм, един от няколкото, които ограждаха малка долина. По някои от склоновете имаше гъсти гори от борове, ели, смърчове и други дървета, а останалите склонове бяха покрити с изумруденозелена морава. В най-долната част на долината бе разположен градът, като някои от крайните му къщи заемаха подножията на хълмовете. Тухлените, каменните и дървените къщи бяха сгушени сред още дървета и бяха обърнати към добре поддържани улици. Макар денят да беше навъсен и сив и въпреки че небето бе изпъстрено с буреносни облаци и всеки момент можеше да завали, градът изглеждаше спокоен и доста красив.
— Прекрасно е — възкликна Сюзан.
— Нали? — съгласи се госпожа Бейкър. — Никога не съм съжалявала, че дойдох от града тук. — Тя въздъхна. — Е, трябва да си гледам работата. Обадете ми се, след като направите обиколката си на коридорите, за да ви помогна да си легнете. — После поклати пръст към Сюзан. — И не се опитвайте да слизате сама от стола и да се качвате на леглото. Независимо от вашето мнение, все още сте слаба и нестабилна. Обадете ми се.
— Ще го направя — обеща тя, макар че смяташе да се опита да легне сама, ако се чувства достатъчно добре след обиколката си с инвалидния стол.
Госпожа Бейкър излезе от стаята и Сюзан остана още малко до прозореца, като се радваше на
