определено не биха могли да останат съвършено непроменени през всичките тия години. Не, това е просто прекалено много, за да се приеме.
„Какво е тогава моето положение“ зачуди се, тя. „Изправена съм пред двама двойници. Пред старата теория за допелганглер. А ако те са просто двойници на Харч и Куинс, дали са запратени тук случайно? Или в пристигането им точно тук и точно сега има някаква цел? И каква е тази цел? Дали някой ме преследва? И не е ли точно това идиотска мисъл, за Бога!“
Отвори очи и се загледа през преградите на леглото — към съседното легло, към металносивото небе отвън. Стана й студено и придърпа одеялото около себе си.
Замисли се и за друго обяснение.
А може би не приличаха толкова много на Харч и Куинс, както й се беше сторило? Макгий бе допуснал, че образите на лицата им в паметта й с положителност биха се замъглили в течение на годините, независимо дали тя го осъзнава или не. Навярно беше прав. Ако човек доведе истинския Харч и истинския Куинс и ги постави редом с Ричмънд и Куинс, приликата би била дребна. Представата за двойниците сигурно съществува единствено в нейната глава. Но тя не мислеше, че е така.
Дали е възможно двамината в болницата да са синовете на Харч и Куинс? Не. Това е просто смешно. Макар и да са твърде млади, за да бъдат самите Харч и Куинс, тези двама двойници са прекалено стари, за да бъдат техни синове. Нито Харч, нито Куинс не са били и в пубертета по времето, когато Ричмънд и Джонсън са родени; не биха могли да станат родители преди толкова години.
Но сега, след като й бе хрумнала мисълта за кръвна връзка, Сюзан се зачуди дали тия двамата не биха могли да бъдат братя на Харч и Куинс. Не знаеше дали Харч има брат или не. Семейството му бе присъствало на процеса, за да го подкрепи. Бяха обаче само родителите му и една по-малка сестра; нямаше брат. Сюзан смътно си спомни, че братът на Ранди Куинс се бе появил на делото. Всъщност, като напрягаше сега мисълта си, тя си спомни, че двамата братя Куинс доста си приличаха. Но не бяха съвсем еднакви. Освен това братът беше няколко години по-голям от Ранди. Разбира се, вкъщи би могло да има и по-малък брат, прекалено млад, за да дойде на делото. Братя… Не би могла да изключи напълно тази възможност. Тези хора биха могли, да бъдат братя на мъжете, които я бяха-тероризирали в Гръмотевичния дом. Но тя не мислеше така.
Оставаше само едно обяснение — лудост. Може би губеше разсъдъка си. И я спохождаха видения. Халюцинации. Може би отделяше най-невинни съставки и ги смесваше във вид на причудливи параноични измислици.
Не. Не й се струваше, че има такава възможност. О, може би се отнасяше прекалено сериозно към живота — това самообвинение тя бе склонна да обмисли. Понякога й се струваше, че е прекалено уравновесена, прекалено добре се владее; завиждаше на хората, които са в състояние да извършат глупави, спонтанни неща; неразумни, интересни неща. Ако самата тя бе имала възможност да се отпусне от време на време, да се отдаде на първичните си желания, сигурно не би изпуснала толкова много удоволствия през всичките отминали години. Дали е била прекалено трезва и прекалено сериозна; прекалено много мравка и по-малко скакалец? Да. Но луда, откачена? Определено не.
Вече бе изчерпала отговорите си за загадката допелганглер. Вече си бе изброила единствените възможни решения, но нито едно от тях не я удовлетворяваше.
Реши да не споменава за Питър Джонсън нито на госпожа Бейкър, нито на доктор Макгий. Боеше се, че може да им се стори… вятърничава.
Сгуши се под одеялото, като гледаше неспокойното, мрачно небе и си мислеше дали да не забрави тези двойници, просто да ги махне от съзнанието си. Чудеше се дали те не трябва просто да я удивляват, или да я плашат. Чудеше се…
Следобеда, без да повика за помощ, тя стана от леглото и седна в инвалидния стол. Краката й едва не се подгънаха под тежестта й, когато се налагаше да застане на тях; усещаше ги като че ли са останали без кости. Замая се, по челото й изби пот, но успя сама да седне в стола.
Госпожа Бейкър влезе в стаята само миг след това и се намръщи:
— Сама ли стигнахте дотам?
— Да. Нали ви казах — по-силна съм, отколкото си мислите.
— Било е безразсъдно да го правите.
— О, не. Лесно беше.
— Така ли?
— Лесно като две и две четири.
— Тогава защо сте се изпотили така?
Сюзан лениво прекара ръка през влажното си чело:
— Навярно има нещо в живота ми, което се променя.
— Не ме карайте да се смея — намеси се сестрата. — Заслужавате добре да ви се скара човек и тъкмо на мен се е паднало да го направя. Но инатът сте вие, нали?
— Аз? Инат? — Престори се, че дори самата мисъл я изненадва. — Ни най-малко. Просто знам какво аз самата мисля, ако това имате предвид.
— Казах инат и така мисля — намръщи се госпожа Бейкър. — Не виждате ли, че бихте могли да са подхлъзнете и да паднете.
— Но не стана така.
— Бихте могли да си счупите ръка, да пукнете бедро или нещо такова, а то би забавило оздравяването ви със седмици. Кълна се, ако бяхте с двайсетина години по-малка, щях да ви обърна на коляното си и хубаво да ви натупам.
Младата жена избухна в смях.
Миг след като преодоля смущението от собствените си думи, сестрата я последва. Опря се на долната част на леглото и се разтресе от смях.
Тъкмо когато Сюзан си помисли, че се е овладяла, очите й срещнаха очите на сестрата и двете отново се закикотиха.
Накрая госпожа Бейкър изтри сълзите си:
— Просто е невероятно, че наистина казах това!
— Да ме обърнете на коляно, защо не?
— Предполагам, че вие извиквате майчинските инстинкти у мене.
— Е, със сигурност не звучи като нормална болнична процедура — забеляза Сюзан.
— Все пак се радвам, че не се обидихте.
— И аз се радвам, че не съм с двайсет години по-малка.
Двете отново се засмяха.
След няколко минути, когато се изнесе със стола си в коридора, за да се поупражни, усети, че се чувства по-добре от когато и да е след комата си. Спонтанният, невъздържан смях се оказа мощно лечебно средство. Споделеният миг, неочакваната, но добре дошла близост я накараха да се почувства по-малко сама, а болницата да стане по-малко студена и мрачна, отколкото току-що бе изглеждала.
Ръцете още я боляха от сутрешната обиколка със стола, но въпреки изтръпналите си мускули, бе решила твърдо да направи поне още един тур из втория етаж.
Не се тревожеше, че може да се срещне с Ричмънд и Джонсън. Вече бе решила, че ще съумее да се справи с такива срещи. Всъщност тя дори се надяваше да ги види отново. Ако поговореше с тях и ги огледаше отблизо, може би удивителната им прилика с Харч и Куинс би се оказала по-незначителна, отколкото тя бе сметнала в началото. Не мислеше, че ще бъде така, но бе решила да се отърси от предубежденията. А след като ги огледаше пак, ако все още оставаха двойници на Харч и Куинс, може би разговорът с тях и по-доброто им опознаване щеше ги направи по-малко плашещи. Въпреки мнението на Филип Марлоу, неповторимия детектив, на Сюзан много й се искаше да вярва, че това е само невероятно съвпадение, защото другите варианти бяха злокобни и страшни.
Беше стигнала до стая 216, без да види някого от двойниците. Спря пред отворената врата на Питър, събра достатъчно смелост и се изтласка вътре. Докато минаваше през вратата, успя да се усмихне без някакъв вътрешен импулс. Беше се подготвила внимателно за първото си изречение: Сутринта ви видях в коридора и ми заприличахте толкова много на един стар приятел, че просто трябваше да намина, за да видя
