Когато нощната сестра й донесе успокоително, Сюзан бе убедена, че няма нужда от него, но все пак го взе и съвсем скоро заспа дълбоко…
… докато гласът, който тихо викаше името й проникна в съня й и я накара изведнъж да приседне в леглото.
Сърцето й биеше бясно, защото въпреки замаяното си съзнание, долавяше нещо злокобно в гласа.
Нощната лампа не светеше силно, но в стаята все пак не беше напълно тъмно. Доколкото виждаше, нямаше никой. Зачака да чуе името си отново. Нощта оставаше все така тиха.
— Кой е там? — попита тя накрая, като се мъчеше да види какво има в лилаво-черните сенки из ъглите. Никой не й отговори.
Като се отърси от съня, осъзна, че гласът се бе разнесъл отляво, откъм ограденото с параван легло. А беше и мъжки глас.
Параванът все така стоеше около леглото. Виждаше го въпреки сумрака. Белият му плат отразяваше светлината и дори някак усилваше малкото проблясъци в нощта. Той сякаш трептеше като фосфоресциращ облак.
— Има ли някой там? — повтори тя.
Тишина.
— Госпожа Сийфърт?
Параванът остана неподвижен. Нищо не помръдна.
Светещият циферблат на болничния часовник показваше 3.42 часа сутринта.
Поколеба се, след това светна нощната си лампа. Ярката светлина я заслепи и тя я остави само колкото й бе нужно, за да се убеди, че никой не се спотайва в някое от местата, където бяха сенките. Закритото легло в осветената стая изглеждаше много по-малко заплашително, отколкото в мрака.
Загаси лампата.
Сенките се върнаха в гнездата си, а гнезда имаха навсякъде.
„Може би съм сънувала“ — помисли си тя. „Може би съм чула само глас от съня си.“
Беше сигурна обаче, че тази нощ бе първата без сънища, откакто бе излязла от комата си.
Опипом намери таблото за регулиране на леглото и се вдигна до седнало положение. За миг остана заслушана в мрака в очакване.
Струваше й се, че не би могла да заспи отново. Странният глас я бе върнал към мислите за двойниците на Харч и Куинс, а това беше направо рецепта за безсъние. Но успокоителното, което бе изпила, още действаше и тя отново задряма.
ГЛАВА 6
Вчера целия ден бурята бе изглеждала неизбежна. Небето имаше уморен, набразден и подпухнал вид.
Днес, във вторник сутринта, бурята се разрази без всякакво предупреждение освен една-единствена гръмотевица, която обаче бе толкова силна, че сякаш разтърси цялата болница. Дъждът се изля, като че ли някаква грамадна палатка се бе срутила със съскане и рев.
Сюзан не можеше да види бурята, защото параванът около второто легло закриваше прозореца. Но чуваше гръмотевиците и виждаше ярките проблясвания от светкавиците. Едри дъждовни капки затропаха по невидимото стъкло със силата на удари по барабан.
Беше закусила, топли овесени ядки с препечен хляб, плодов сок и сладка кифла, бе отишла отново до банята и обратно по-уверена в себе си и с по-малко болка от снощи, а после бе започнала да чете нов приключенски роман в леглото си.
Едва бе преминала две-три страници, когато в стаята пристигнаха двама санитари с носилка на колелца. Първият от тях, който влезе в стаята, й каза:
— Дошли сме да ви отведем в отделението за лечебна физкултура, госпожице Торнтън.
Тя остави книгата си, вдигна глава и като че ли усети февруарски вятър да лъха във врата й.
Бяха облечени в бели престилки с пришити към горните джобове надписи „Уилоуокска общинска болница“, но не бяха просто двама санитари. Не бяха толкова просто нещо, не бяха така обикновени.
Първият — който я бе заговорил — беше висок около метър и седемдесет, закръглен, с мръсна руса коса, кръгло лице, вдлъбната брадичка, чип нос и бързи малки свински очички. Другият беше висок, навярно метър и осемдесет и два, с червена коса, светлокафяви очи и светла кожа, изпъстрена с лунички под очите и в основата на носа; не беше красив, но определено изглеждаше добре, а откритото му лице и меките му черти говореха недвусмислено за ирландски произход.
Пълничкият беше Карл Джеликоу. Червенокосият бе Хърбърт Паркър. Бяха последните от четиримата членове на братството от Гръмдтевичния дом, приятелите на Харч и Куинс.
Невъзможно. Същества, излезли от кошмар. Те би трябвало да обитават единствено царството на сънищата. Но тя беше будна. И те бяха тук. Истински.
— Каква буря, а? — приятелски каза Джеликоу след поредната гръмотевична канонада.
Паркър избута инвалидния стол през цялата стая и го докара до леглото на Сюзан. И двамата се усмихваха.
Осъзна, че са млади — на двайсет, двайсет и една години. Изминалите тринайсет години изобщо не бяха оставили отпечатък върху им, както при останалите.
Още двама двойници? И се явяват тук едновременно. И двамата на работа като санитари в уилоуокската общинска болница? Не. Това е просто смешно. Абсурдно. Статистически възможността за такова невероятно съвпадение би могла да се измери с астрономически числа.
Те би трябвало да са истинските Джеликоу и Паркър, а не техни двойници.
А после — с внезапност, която накара стомахът й да се свие — тя си спомни, че двамата са мъртви. По дяволите, бяха мъртви. Но бяха тук и й се усмихваха. Лудост.
— Не — заяви Сюзан и се опита да се отдръпне от тях, като се премести в отсрещния край на леглото и се опря здраво на металната преграда, чийто студ усети осезаемо през тънката си пижама. — Не. Няма да сляза на долния етаж с вас. Няма да го направя.
Джеликоу се престори на учуден. Като се правеше, че не вижда колко ужасена е тя и не разбира какво иска да каже, той погледна към Паркър:
— Явно сме се объркали нещо, а? Аз разбрах, че трябва да заведем долу Торнтън от двеста петдесет и осем.
На Сюзан не би й се сторило възможно да си спомни така добре Джеликоу и Паркър, че да разпознае гласовете им след тринайсет години. Беше се срещнала с двамата за пръв път в нощта, когато те и останалите двама бяха пребили и убили Джери Стийн. Джеликоу не бе казал нищо на делото като свидетел, дори бе отказал да даде показания, тъй като бе използвал правата си според Третата поправка към конституцията да не се самоуличава; Паркър бе свидетелствал, но твърде сбито. Наистина, тя не позна гласа на Карл Джеликоу. Но когато Хърбърт Паркър прочете на глас данните от листчето в джоба на ризата си, учудена подскочи, защото той говореше с бостънски акцент — нещо, което бе почти забравила.
Изглеждаше като Паркър. Говореше като Паркър. Трябваше да бъде Паркър.
Но Хърбърт Паркър е мъртъв, погребан и изгнил някъде в гроба си където и да е той!
И двамата я гледаха със странно изражение.
Искаше й се да се обърне към нощното шкафче зад себе си, да потърси нещо, което би могла да използва като оръжие, но не смееше да ги изпусне от поглед.
— Лекуващият лекар не ви ли каза, че трябва да ви заведем на долния етаж за физкултура тази сутрин? — попита я Джеликоу.
— Излезте оттук — нареди им тя с измъчен и разтреперан глас. — Махайте се.
Двамата мъже се спогледаха.
Поредица от първични ярки светкавици прониза смрачения от облаците ден, отрази се в невидима, окъпана от дъжда водосточна тръба и хвърли странни изображения на светлини и сенки върху стената срещу долния край на леглото на Сюзан. Мистичната светлина за миг преобрази лицето на Карл Джеликоу,
