Напразно се опита да окаже някаква съпротива. Той със сила я принуди да легне на матрака. Тя се плъзна надолу и накрая остана просната безпомощно.
Джеликоу опъна ръцете й настрани.
Сестрата вдигна ръкава на зелената й пижама.
Сюзан се замята, затропа с крака по леглото и извика за помощ.
— Дръжте я така — поръча сестрата.
— Не е лесно — оплака се Джеликоу. — В нея има много огън.
Той имаше право. Тя бе учудена, че изобщо намира сили да се съпротивлява. Паническият страх бе влял нови сили в тялото й.
— Е, както се е напрегнала — измърмори русата, — поне мога да видя вената й. Очертала се е чудесно.
Сюзан изпищя. Сестрата бързо натърка ръката й с памучето. Беше влажно и студено.
Младата жена долови мириса на спирт и отново изпищя.
Поредица от гръмотевици изрева като товарен влак който дерайлира и се разбива с остър и оглушителен трясък. Болничните лампи примигнаха — светнаха, изгаснаха, светнаха.
— Сюзан, ако не стоите неподвижна, може случайно да счупя иглата в ръката ви. Вижте, нали не искате да стане така?
Не желаеше да се предаде. Въртеше се и се извиваше, опитваше се да се измъкне от ръцете на Джеликоу. После долетя познат глас:
— Какво става тук, за Бога? Какво й правите?
Русата сестра отдръпна спринцовката тъкмо когато се канеше да я забие в ръката на Сюзан.
Джеликоу отпусна хватката си и се обърна да види кой е дошъл.
Сюзан с усилие надигна глава от матрака.
В края на леглото стоеше госпожа Бейкър.
— Истерия — обяви русата сестра.
— Буйстваше — добави Джеликоу.
— Буйстваше? — повтори госпожа Бейкър, която явно не можеше да повярва. После погледна към Сюзан: — Какво има, мила?
Тя вдигна поглед към Карл Джеликоу, който все още я държеше. Очите му се врязваха в нея. Той леко усили натиска на пръстите си и тя за пръв път усети, че кожата му е топла, а не студена и влажна като на мъртъвците. Обърна се отново към госпожа Бейкър и каза спокойно:
— Спомняте ли си какво ми се е случило преди тринайсет години? Разказах ви вчера за това — на вас и на доктор Макгий.
— Да — отвърна тя и си сложи висящите около врата й очила. — Разбира се, че си спомням. Ужасно нещо.
— Ами аз тъкмо сънувах някакъв кошмар за това, когато тези двама санитари влязоха в стаята.
— Всичко това само заради някакъв кошмар ли е? — попита госпожа Бейкър.
— Да — излъга Сюзан. Искаше й се единствено Джеликоу, Паркър и русата сестра да излязат от стаята. Ако ги нямаше навярно би могла да обясни истинското положение на госпожа Телма Бейкър. Ако се опиташе да го направи сега, тя би могла и да се съгласи с диагнозата на русата сестра — истерия.
— Оставете я — реши госпожа Бейкър. — Аз ще се оправя.
— Тя буйстваше — повтори Джеликоу.
— Сънувала е кошмар — припомни им госпожа Бейкър. Сега е напълно будна. Пуснете я.
— Телма — обади се русата сестра, — на мене никак не ми се стори заспала, когато ме замери с тази книга.
— На нея, горката, никак не й е било леко. — Госпожа Бейкър мина покрай леглото и избута другата сестра. — Моля ви излезте, всички. Ние със Сюзан ще обсъдим това.
— Според мене… — започна русата сестра.
— Мили — прекъсна я госпожа Бейкър, — знаеш, че винаги съм вярвала на преценката ти. Но тук случаят е по-специален. Аз мога да се оправя. Наистина мога.
Джеликоу с нежелание пусна Сюзан.
От радост тя първо се отпусна, после приседна в леглото. Разтри едната си китка, после другата. Все още чувстваше болка по местата, където пръстите му се бяха впили в нея.
Двамата санитари излязоха от стаята, като взеха със себе си носилката на колелца.
Русата сестра се поколеба, прехапа долна устна, но накрая и тя си тръгна, като взе със себе си влажното памуче и спринцовката.
Господ Бейкър заобиколи леглото, като внимаваше да не настъпи някое стъкълце от счупената чаша. Нагледа госпожа Сийфърт, после се върна при Сюзан и каза:
— Милата старица е спала по време на цялата бъркотия.
Взе нова чаша от нощното шкафче и я напълни с вода от термоса, който бе поставен отгоре.
— Благодаря. — Сюзан взе чашата и жадно отпи. Гърлото й бе малко раздразнено от крещене и водата й подейства добре.
— Още малко?
— Не, стига ми — благодари тя и остави чашата на нощното шкафче.
— А сега, кажете ми, за Бога, каква беше цялата тази история — попита Телма Бейкър.
Облекчението на Сюзан твърде бързо се превърна в напрежение и в страх; стана й ясно, че ужасът още не е свършил. Той навярно едва сега започваше.
ВТОРА ЧАСТ
КАТО ОТГЪРНЕШ ПАРАВАНА…
ГЛАВА 7
Светкавиците и гръмотевиците се бяха преместили другаде, но сивият дъжд продължаваше да вали като истински океан и денят беше все така мрачен.
Сюзан седеше в леглото си и се чувстваше малка и измита като че ли дъждът, макар и без да я допира, отнасяше част от нея самата.
Застанал до леглото й с ръце в джобовете на престилката си, Джефри Макгий каза:
— Значи сега твърдите, че двойниците на трима от тези членове на братството са се появили тук.
— Четирима.
— Какво?
— Не ви казах за онзи, когото видях вчера.
— Това трябва да е… Куинс?
— Да.
— Видели сте го тук? Или някой, който прилича на него?
— В коридора, докато бях на инвалидния стол. Той е пациент, също като Харч. Стая двеста и шестнайсет. Името му тук се предполага, че е Питър Джонсън. — Тя се поколеба, но добави: — Изглежда на деветнайсет години.
Макгий я гледаше, без да каже нищо.
Макар че още не бе дал преценка за разказа й, макар че явно се опитваше да й повярва, тя не пожела да го погледне в очите. Нещата, които бе споделила, бяха толкова необичайни, че ученият в нея се смущаваше просто от нуждата да ги каже. Беше наведена към скръстените в скута длани.
— Толкова голям ли беше Ранди Лий Куинс по времето, когато е помогнал в убийството на Джери Стийн? На деветнайсет години? — попита я накрая.
— Да. Той беше най-малкият от четиримата.
„Знам какво си мислите в момента обаче — каза си тя. Мислите си за нараняването на главата ми, за комата, за възможността да има мозъчни увреждания, които не са отчетени на скенера и чрез други тестове — някаква миниатюрна емболия или съвсем дребен кръвоизлив в един от фините мозъчни капиляри. Чудите се дали мозъчното ми увреждане съвсем случайно не се е отразило на онази точица в сивото
