изкриви го, така че очите му изглеждаха разположени в дълбоки кухини, с нажежени до бяло огнени пламъчета в дъното на всяко от тях.
— Хей, вижте, няма от какво да се тревожите — отново подхвана Паркър. — Това е само физкултура. Изобщо няма да ви боли, не е страшно.
— Да — съгласи се и Джеликоу, след като отмина невероятно силната светкавица. Сбръчка свинското си лице в неестествено широка усмивка. — Наистина ще ви хареса отделението за ЛФК, госпожице Торнтън. — Дойде до леглото и започна да сваля преградите от едната страна. — Ще се влюбите в басейна с центрофугата.
— Махайте се, казах! — изпищя Сюзан. — Излезте! По дяволите, разкарайте се оттук!
Той се стресна и отстъпи.
Младата жена се разтрепери. Всеки удар на сърцето й отекваше със сила на механичен чук, достатъчна да разбие цимент.
Ако се качеше на носилката с колелца и се оставеше да я отведат, никога нямаше да се завърне. Това щеше да бъде краят й. Знаеше го. Знаеше го.
— Ще забия нокти в очите ви, ако се опитате да ме изведете от стаята — заплаши ги тя, като се мъчеше да успокои гласа си. — Говоря сериозно.
— По-добре да извикаме някоя сестра — обърна се Джеликоу към Паркър.
Паркър бързо излезе от стаята.
Лампите в болницата примигнаха, загаснаха и за миг остана само погребалната светлина на посивелия от бурята ден, после токът дойде отново.
Джеликоу обърна малките си, разположени близко едно до друго очички към Сюзан и я удостои със съвършено празна усмивка, която смрази още повече кръвта й:
— Само не се тревожете, а? Просто се отпуснете, госпожице. Ще ми направите ли тази услуга?
— Махайте се.
— Никой няма намерение да се приближава към вас. Просто се успокойте. — Гласът му беше тих и напевен, а въртеше успокоително и ръцете си. — Никой не иска да ви навреди. Ние всички сме ваши приятели.
— По дяволите, не се правете, че ме мислите за луда! извика тя. Беше и ужасена, и гневна. — Много добре знаете, че не съм откачена. Ясно ви е какво става тук. Аз не знам, но вие сто на сто знаете.
Той я зяпна, без да каже нищо. В очите и в самодоволната усмивка в крайчето на устата обаче имаше нещо подигравателно.
— Отстранете се — настояваше тя. — Махнете се от леглото. Веднага!
Джеликоу се върна до отворената врата, но не излезе от стаята.
Звукът от ударите на собственото й сърце беше така силен в ушите на Сюзан, че заглушаваше воя от дъжда, вятъра и гръмотевиците на есенната буря. Всеки дъх, който поемаше със сухото си, изранено гърло, й причиняваше болка и трябваше да се поеме с усилие.
Джеликоу я наблюдаваше.
„Това не може да бъде“ — повтаряше си тя. — „Аз съм разумна жена. Учен съм. Не вярвам в чудотворните съвпадения, а и не се осланям на свръхестественото със същата увереност, с която знам, че слънцето ще изгрее утре. Призраци няма. Мъртъвците не се връщат. Не се връщат!“
Джеликоу я наблюдаваше.
Сюзан проклинаше слабото си, измършавяло тяло. Дори да имаше възможност да побегне, не би могла да направи повече от една-две крачки. А ако я принудеха да се бие за собствения си живот, едва ли би издържала дълго.
Хърбърт Паркър се върна накрая с една сестра, строга блондинка, която тя не познаваше.
— Какво става тук? — запита сестрата. — Госпожице Торнтън, защо сте разстроена?
— Те искат да ме наранят — оплака се Сюзан.
— Не, те искат само да ви отведат в отделението за лечебна физкултура на първия етаж — отвърна блондинката. Беше дошла до леглото, от същата страна, където Карл Джеликоу беше свалил предпазната опора.
— Вие не разбирате — възрази Сюзан, като се чудеше как ли би могла да обясни положението си на тази жена, без да заприлича на луда за връзване.
Паркър бе застанал до отворената врата.
— Заплаши, че ще забие нокти в очите ни — оплака се той.
Джеликоу се беше приближил до долната част на леглото; беше прекалено близко.
— Махай се, мръснико — извика рязко тя.
Той не й обърна внимание.
Сюзан се обърна към сестрата:
— Кажете му да се махне. Вие не разбирате. Имам сериозни основания да се страхувам от него. Кажете му!
— Вижте какво, изобщо няма никакво основание да се тревожите — започна сестрата.
— Всички ние тук сме ви приятели — добави Джеликоу.
— Сюзан, знаете ли къде се намирате? — попита я сестрата с тон който обикновено се използва, когато медицинският персонал разговаря с малки деца, много стари хора и душевноболни.
Притеснена и ядосана, тя й кресна:
— Да, по дяволите, знам къде се намирам. Аз съм в уилоуокската общинска болница. Имала съм нараняване на главата и съм била в кома в продължение на три седмици, но не страдам от никакви усложнения. Нямам халюцинации или налудничави идеи. Не съм в истерия. Тези мъже са…
— Сюзан, ще ми направите ли една услуга? — подхвана сестрата с прекалено разумен, сладникав и покровителствен тон. — Ще престанете ли да крещите? Бихте ли говорили по-тихо? Ако просто не приказвате така силно и си дадете малко почивка, със сигурност ще се успокоите. Само поемете дълбоко дъх няколко пъти и се опитайте да се отпуснете. Не можем да постигнем нищо, ако не се отпуснем и не станем благосклонни един към друг, ако не възприемем учтив тон.
— Боже! — изстена Сюзан, чието притеснение растеше все повече.
— Сюзан, искам да ви поставя това — приближи се сестрата. Вдигна ръка, в която държеше влажно памуче и спринцовка, в която вече бе сложена кафява течност.
— Не — тръсна глава тя.
— Това ще ви помогне да се отпуснете.
— Не.
— Не искате ли да се отпуснете?
— Искам да бъда на себе си.
— Няма да боли, Сюзан.
— Махнете се от леглото ми.
Блондинката се наведе към нея.
Сюзан грабна книжката, която четеше и я запрати в лицето й.
Сестрата направи крачка назад и погледна към Джеликоу:
— Бихте ли ми помогнали?
— Разбира се — отвърна той.
— Не се приближавай — предупреди го Сюзан.
Джеликоу тръгна около леглото.
Тя се завъртя наляво, добра се до чашата за вода върху нощното си шкафче и я запрати към главата му.
Той приклекна, чашата не го уцели и се разби шумно в стената зад него.
Огледа се за друг предмет, който да запрати.
Той се приближи бързо и тя се опита да одраска лицето му, но той хвана китките й със силните си като менгеме ръце. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Не би могла да се отскубне от него, дори и да беше в по-добра форма.
— Не се съпротивлявайте — нареди й сестрата.
— Ние всички тук сме ви приятели — за трети път заяви Карл Джеликоу.
