— Е…, нека направим и това. Доведете Джеликоу и Паркър и ще видим какво ще стане.
— Брадли и О’Хара.
— Да де.
— Вижте, щом мислите за тях като за Джеликоу и Паркър, вие непременно ще ги видите като Джеликоу и Паркър — това е самата същина на проблема, свързан с възприятията ви. Мислете за тях като за Дени Брадли и Пат О’Хара и това може да ви помогне да преодолеете смущенията във възприятията; да ви помогне да ги видите като хората, които са.
— Добре. Ще мисля за тях като за Брадли и О’Хара. И ако те въпреки това приличат на Джеликоу и Паркър, може би трябва да се срещна не с невролог, а със специалист по прогонване на духове.
Той се засмя. Но не и тя.
Макгий бе обяснил накратко положението на Брадли и O’Xapa, преди да ги въведе в стаята й. Те изглеждаха разтревожени от състоянието на Сюзан и изпитваха силно желание да й помогнат, доколкото това е по силите им.
Тя се опита да не им показва в каква степен присъствието им все още я безпокои. Макар че стомахът й се преобръщаше, а сърцето й биеше бясно, тя си наложи да се усмихне и да изглежда спокойна. Искаше да даде на Макгий възможност да докаже, че двамината, когато се огледат по-цялостно, са само обикновени, безвредни младежи, у които няма никакви злостни намерения.
Макгий бе застанал до леглото с ръка върху преградата, като се опитваше да й вдъхне морална поддръжка.
Санитарите застанаха в долния край на леглото. Отначало се държаха стегнато, като двама ученици, изправени на изпит пред строга учителка. Но лека-полека се отпуснаха.
Денис Брадли заговори пръв. Тъкмо той я бе придържал към леглото, докато сестрата се готвеше да й постави инжекция.
— Най-напред искам да се извиня, че може би бях малко по-груб с вас. Не исках да е така. Просто бях малко уплашен, разбирате ли? — Неловко смени тежестта си от единия крак на другия. — Искам да кажа, вие все пак ни заплашихте… нали… че смятате да направите нещо… с очите ни…
— Няма нищо — успокои го Сюзан, макар че все още усещаше силата на ръцете му, пръстите, които жестоко се забиваха в ръцете й. — И аз бях уплашена. Всъщност аз трябва да се извиня на вас. И на двамата.
По молба на Макгий Брадли започна да говори за себе си. Бил роден в Тусон, Аризона, и навършил двайсет години миналия юли. Родителите му се преместили в Портланд, Орегон, когато станал на девет години. Нямал братя, само една по-голяма сестра. Учил две години в колеж, а после посещавал курсове, където се подготвил за санитар. Преди една година постъпил на работа в Уилоуок, където изпълнявал по съвместителство работата и на санитар, и на придружител в линейка. Отговори на всичко въпроси, които му постави Сюзан. По време на целия разговор беше прям, непосредствен и готов с отговорите си.
Подобно беше и отношението на Патрик О’Хара, червенокосия. Той заяви, че е роден и израснал в Бостън. Родителите му били ирландски католици. Не, не познавал никого на име Хърбърт Паркър. Всъщност през целия си живот в Бостън не е познавал никой, който да се казва Паркър или Хърбърт. Да, имал по- голям брат, но не, с брат си не си приличали особено, Не, никога не е бил в пенсилванския колеж Брайърстед и дори сега за пръв път чувал за него. Дошъл на Запад, когато навършил осемнайсет години, преди три години. В Уилоуок бил от шестнайсет, не, по-скоро от седемнайсет месеца.
Трябваше да признае, че и Денис Брадли, и Пат О’Хара се държаха добронамерено. След като сега ги бе поопознала, не можеше да се позове на някакво логическо основание да вижда в тях потенциална заплаха за себе си.
Изглежда, никой от тях не лъжеше.
Сякаш никой и не премълчаваше нещо.
Но все пак за нея, заради объркани възприятия или не, Брадли все още приличаше досущ на Карл Джеликоу.
Досущ.
О’Хара още й изглеждаше като двойник на Хърбърт Паркър.
А имаше и чувството, неподкрепено от нищо, което двамата младежи бяха казали или направили, че те лъжат и че крият нещо. По интуиция, въпреки всички солидни доказателства за противното, тя усещаше, че целият този спектакъл е само добре отрепетираиа пиеса, изпълнение, което двамата бяха поднесли с изключително майсторство.
„Разбира се, аз може би съм само безнадеждна и напълно откачена параноичка, помисли си тя мрачно.“
Когато двамата санитари излязоха от стаята, Макгий я запита:
— Е?
— Нищо не се получи. Мислех ги през цялото време за Брадли и О’Хара, но те все пак ми приличаха на Джеликоу и Паркър.
— Вие разбирате, че това нито подкрепя, нито отхвърля теорията, че имате някакви обусловени от мозъчно увреждане погрешни възприятия.
— Знам.
— Още утре ще ви насрочим нова серия от тестове, които ще започнат с ново рентгеново изследване.
Тя кимна.
— По дяволите — въздъхна той, — надявах се, че разговорът с Брадли и O’Xapa ще успокои съзнанието ви, ще ви накара да се чувствате по-добре и по-малко напрегната, докато успеем да установим точно причините за състоянието ви и да коригираме объркването във възприятията ви.
— Чувствам се горе-долу толкова спокойна, колкото се чувства котка, поставена върху гореща печка.
— Не ми се иска да се претоварвате със стрес и превъзбуда. Това ще забави възстановяването ви. Предполагам, че не би имало особен смисъл да се опитвам да ви убедя.
— Не. Както ви казах, аз приемам обяснението ви с мисълта си. Но с чувствата, инстинкта и цялото си същество все още смятам, че четиримата мъже от братството са се върнали при мен…, за да ме нападнат.
Стана й студено. Пъхна ръце под завивката.
— Вижте. — Макгий все пак реши да опита с убеждението, въпреки мнението й, че няма смисъл. — Вижте, може и да имате сериозни основания да подозирате Ричмънд и Джонсън. Не е правдоподобно, но е възможно, донякъде възможно те да са Харч и Куинс, възприели чужди имена.
— Хей, нали идеята е да ме накарате да се чувствам по-спокойна, по-малко напрегната?
— Мисълта ми е, че нямате никакво основание да подозирате Брадли и О’Хара. Те не биха могли да бъдат Джеликоу и Паркър, защото тези двамата са мъртви.
— Знам, Мъртви са.
— Така че не би трябвало да имате лошо отношение към Брадли и О’Хара.
— Но аз нямам.
— Освен това те не биха могли да са изпратени тук като част от някакъв сложен и престъпен план да си разчистят сметките с вас за свидетелстването ви на делото. Тук са от много преди вие да дойдете, дори преди да намислите да прекарате ваканцията си в Орегон, преди и да сте чули за хотел „Вютоп“. Да не би да твърдите, че някой е знаел — по някакъв свръхестествен, вълшебен, ясновидски начин, — че някой ден случайно ще попаднете по тия места и ще се озовете в уилоуокската болница? Да не би да смятате, че някой е предвидил това и е настанил тук О’Хара преди седемнайсет месеца, а Денис Брадли — преди година?
Беше се изчервила, тъй като той я караше да изглежда смешна.
— Разбира се, че не смятам.
— Хубаво.
— Това би било глупаво.
— Така е. Значи вече се чувствате съвсем спокойна с Брадли и O’Xapa?
Можа да отвърне единствено с истината:
