— Масажи, басейни с центрофуги, персонални шофьори…
— Както е тръгнало, скоро ще поиска да й се носи закуската в леглото.
— Това какво е, Фил — болница или кът за развлечения към градския клуб?
— Понякога и аз се чудя, Мърф.
— Е, вие май сте Лаурел и Харди от уилоуокската болница — прекъсна ги Сюзан.
Те я избутаха от чакалнята на отделението за ЛФК.
— Лаурел и Харди? — възропта Мърф. — Не, ние предпочитаме да се мислим за Боб и Рей от Уилоуок.
Завиха зад ъгъла към обширното централно помещение. Твърдата възглавница повдигаше главата на Сюзан достатъчно, за да може да види, че коридорът зад тях е пуст. За пръв път виждаше празен коридор във вечно оживената болница.
— Боб и Рей? — измърмори Фил. — Говори за себе си, Мърф. За себе си аз съм Робърт Редфорд от Уилоуок.
— На Робърт Редфорд не му трябва тупе.
— Нито пък на мене.
— Така е. На тебе ти трябва цяла мечешка кожа, за да прикриеш това голо теме.
Бяха стигнали асансьора.
— Ти си жесток, Мърф.
— Просто ти помагам да застанеш лице в лице с действителността, Фил.
Мърф натисна белия бутон с надпис „Нагоре“.
— Е, госпожице Торнтън — въздъхна Фил, — надявам се, че малкото ни пътешествие ви направи удоволствие.
— Страшно приятно ми беше — отвърна тя.
— Хубаво — кимна Мърф. — Ние гарантираме, че и следващата му част ще бъде интересна.
— Много интересна — съгласи се Фил. Вратите на асансьора се отвориха зад нея. Изтласкаха я вътре, но не я последваха.
В кабината вече имаше други хора. Четирима. Харч, Куинс, Джеликоу, Паркър. Харч и Куинс бяха облечени с пижами и халати; стояха от лявата й страна. Джеликоу и Паркър, в болнични престилки, бяха отдясно.
Тя вдигна глава стресната и изумена и погледна Мърф и Фил, които стояха пред вратите на асансьора на първия етаж и усмихнати я гледаха. Помахаха й за довиждане.
Вратите се затвориха. Асансьорът тръгна.
Ърнест Харч натисна едно копче върху таблото и спряха между етажите. После я погледна. Ледените му сиви очи приличаха на кръгчета от мръсен лед и от тях в сърцето й повя хлад.
— Здрасти, кучко — започна той. — Представяш ли си, да се срещнем тук?
Джеликоу се изкиска. Беше бълбукащ, сподавен, свински звук, който подхождаше на свинското му лице.
— Не — сковано отговори тя.
— Няма ли да изпищиш? — попита Паркър с усмивката на непослушно, луничаво момче, което помага в черквата.
— Ние се надявахме да писнеш — добави Куинс, чието лице изглеждаше още по-дълго откъм носилката.
— Прекалено изненадана е, за да крещи — обясни Джеликоу и отново се изкикоти.
Тя затвори очи и реши да последва съвета на Джефри Макгий. Каза си, че не са истински. Каза си, че не могат да я наранят. Каза си, че са просто фантоми, дневни видения или no-скоро дневни кошмари. Не са истински.
Някой сложи ръка на гърлото й.
Отвори отново очи с разтуптяно сърце.
Беше Харч. Той леко я притисна и усещането на кожата й в дланта му явно му хареса, защото той се засмя тихо.
Сюзан хвана дланта му с двете си ръце и се опита да я махне. Не успя. Той беше силен.
— Не се тревожи, кучко — изръмжа той. — Няма да те убия. Звучеше точно както тя си спомняше гласа на Харч от делото в съда и от Гръмотевичния дом. Никога не би могла да го забрави. Беше дълбок, дрезгав — студен и безмилостен глас.
— Не, няма да те убием още — съгласи се Куинс. — Не още.
— Когато му дойде времето — допълни Харч.
Тя отпусна ръце. Чувстваше крайниците си все по-изтръпнали. Ходилата и дланите й бяха студени. Тресеше се като стара кола, в чийто двигател имаше доста неизправности, разтуптяното й удрящо сърце сякаш щеше да я раздроби.
Харч поглади гърлото й леко и нежно като че ли се възхищаваше на елегантната му извивка.
Тя трепна от отвращение и отвърна глава, погледна към Джеликоу.
Свинските му очички просветнаха:
— Как ти хареса малкото ни изпълнение в стаята ти тая сутрин?
— Ти се казваш Брадли — Желанието й беше да е така, искаше й се действителността да се завърне.
— He — отсече той. — Джеликоу.
— И аз съм Паркър, а не О’Хара — добави червенокосият.
— Вие и двамата сте мъртви — с разтреперан глас изрече тя.
— И четиримата сме мъртви — намеси се Куинс.
Тя погледна към мъжа с ястребовото, лице, озадачена от думите му.
— След като ме изритаха от Брайърстед — продължи той, — аз се върнах у дома във Вирджиния. Семейството не ми оказа особена помощ. Всъщност не искаха изобщо да имат нещо общо с мене. Много порядъчно и праволинейно вирджинско семейство, нали разбираш? — и най-малкият полъх на скандал не би трябвало да опетни семейното име. — Лицето му потъмня от гняв. — Дадоха ми скромна издръжка, с която да преживявам, докато си намеря работа, и ме отпратиха. Отпратиха ме! Баща ми — този самодоволен и лицемерен проклет, мръсник — ме отряза, като че ли бях изсъхнал клон на дърво. Каква работа можех да намеря, която да не изглежда прекалено долна за мене? Нали семейството ми все пак беше изискано? Не съм отгледан като обикновен работник. — Бе започнал да говори със стиснати зъби. — Нямах възможност да постъпя в юридически факултет, както ми се искаше. Заради тебе, заради показанията ти на делото. Господи, как те мразя. Заради тебе се озовах в онзи забутан мотел в Нюпорт Нюз. Заради тебе разрязах вените си в схлупената малка баня.
Тя затвори очи. Помисли си: „Не са истински. Не могат да ме наранят.“
— Мене ме убиха в затвора — обади се Харч.
Тя продължаваше да държи очите си затворени.
— Трийсет и два дена преди срока, когато трябваше да ме помилват. Боже, бях излежал почти пет години, оставаше ми само един месец, но попаднах на някакъв негър, който бе успял да вмъкне нож в килията.
Те не са истински. Не могат да ме наранят.
— И сега накрая те настигнах — продължи Харч, — както се бях заклел да направя. Хиляди пъти, в затвора, десетки хиляди пъти се заричах да те открия някой ден. А знаеш ли какво ще бъде в петък, кучко? Тогава е годишнината от смъртта ми, ето какво е. В петък се навършват седем години, откакто оня негър ме опря до стената и ми преряза гърлото. Петък. Тогава ще ти го направим и на тебе. В петък вечерта. Остават ти около три дена, кучко. Просто исках да го знаеш. Просто исках първо малко да се поизпотиш. В петък. Запланували сме нещо наистина специално за тебе в петък.
— Всички сме мъртви заради тебе — намеси се Джеликоу.
Те не са истински.
Гласовете им се впиваха в нея:
— … ако бяхме открили къде се е скрила…
— … щяхме да сритаме и нейната глава…
