— … да й срежем хубавото гърло…
— … по дяволите, щяхме да й измъкнем сърцето…
— … тая кучка няма сърце…
Не могат да ме наранят.
— … нищо не представлява освен смрадлива любовница на евреин…
— … на вид не е лоша…
— … трябва да й се изредим преди да я убием…
— … малко е кльощава…
— … ще понадебелее до петък…
— … някога чукал ли те е мъртвец?
Тя не искаше да отвори очи.
Те не са истински.
— … всички ще ти се изредим…
— … ще проникнем в теб…
Не могат да ме наранят.
— … всичкото това мъртво месо…
— … навряно в теб…
Не могат да ме наранят, не могат да ме наранят, не могат…
— … петък…
— … петък…
Една ръка докосна гръдта й, а друга се спусна върху очите й.
Тя закрещя.
Някой постави мазолеста и груба длан върху устата й.
— Кучка — изръмжа Харч. Сигурно пак той ощипа и дясната й ръка — силно, още по-силно.
После тя припадна.
ГЛАВА 9
Мракът се разсея. На негово място дойдоха млечна флуоресцентна светлина, танцуващи сенки, лениво движещи се под ритъма на някаква своя си музика, и разфокусирани фигури, които се показваха над нея и й говореха с далечни, но познати гласове.
— Виж кой е тук, Мърф.
— Коя е тя, Фил?
— Спящата красавица.
Зрението й се проясни. Беше легнала на носилката.
Примигна към двамата санитари, които се бяха втренчили в нея.
— А ти тогава трябва да си красивият принц — каза Фил на Мърф.
— Е, ти със сигурност не си принц — отвърна той.
Сюзан видя плочките на тавана от коридора над главите им.
— Той си мисли, че е принц — обърна се Мърф към Сюзан. — А всъщност е само едно от джуджетата.
— Джуджетата? — попита Фил.
— Джуджетата — потвърди Мърф. — Или Грозното, или Нацупеното.
— Но никое от тях не се казваше Грозното.
— Тогава Нацупеното.
Сюзан озадачена завъртя глава наляво и надясно. Намираше се в чакалнята на отделението за лечебна физкултура.
— Освен това — продължи Фил — Спящата красавица не се забърква с никакви джуджета. Онова беше Снежанка.
— Снежанка?
— Снежанка — кимна Фил, хвана преградата на носилката в долния й край и я бутна, докато Мърф направляваше отсрещната страна.
Насочиха се към двойната врата, която водеше към коридора на първия етаж.
Недоумението й изведнъж се насити с ужас. Направи опит да се надигне, но я възпря ремъкът, с който бе привързана.
— Не, чакайте — извика тя. — Чакайте. Почакайте малко, по дяволите!
Двамата се спряха — изглеждаха стреснати от избухването й. Рошавите сиви вежди на Мърф се сключиха намусено. Кръглото, детинско лице на Фил бе просто олицетворение на смайването.
— Къде ме водите? — натъртено попита тя.
— Ами… обратно в стаята ви — отвърна Мърф.
— Какво има? — попита Фил.
Тя прокара пръсти през платнения колан, който я придържаше, като отчаяно търсеше начин, да се освободи от него. Откри катарамата, но преди да успее да я разхлаби, Мърф постави длан върху ръката й и внимателно я отстрани оттам.
— Почакайте — посъветва я той. — Просто се успокойте, госпожице Торнтън. Какво има?
Тя ги изгледа мрачно:
— Вие вече веднъж ме изведохте оттук, откарахте ме до асансьора…
— Не сме…
— … после просто ме блъснахте там при тях, просто ме изоставихте. Няма да ви позволя да направите същото.
— Госпожице Торнтън, ние…
— Как можахте да постъпите така с мене? Защо, за Бога, поискахте да направите така? С какво съм се провинила пред вас? Вие дори не ме познавате истински; на никого от вас не съм направила нищо.
Мърф погледна към Фил. Фил сви рамене. Обърна се към Сюзан:
— Кои са те?
— Много добре знаете — огорчено и сърдито каза тя. — Не се преструвайте. Не се дръжте с мен като с глупачка.
— Не, наистина — въздъхна Мърф. — Наистина не знам за кого говорите.
— Аз също — добави Фил.
— За тях! — отчаяно повтори тя. — За Харч и останалите. За четиримата мъртъвци, по дяволите!
— Мъртъвци? — повтори Фил.
Мърф я изгледа като че ли беше обезумяла, после изведнъж се усмихна:
— А, ясно. Сигурно сте сънували.
Тя отмести поглед от единия към другия — и двамата изглеждаха истински стреснати от обвиненията й. Мърф отново погледна Фил:
— Предполагам, присънило й се е, че я извеждаме оттук и я вкарваме в асансьора при други пациенти, които са… покойници. — Той отново се обърна към Сюзан: — Така ли е? Това ли ви се присъни?
— Не може да е било сън. Аз дори не бях заспала — отсече тя.
— Разбира се, че спяхте. — Гласът на Фил беше толкова спокоен и утешителен, колкото нейният беше рязък и сърдит. — Току-що видяхме как се събуждате.
— Като обикновена Спяща красавица — добави Мърф.
Тя буйно тръсна глава:
— Не, не, не. Искам да кажа, че не спях първия път, когато дойдохте. — Опитваше се да им обясни, но чувстваше, че думите й не звучат особено убедително. — Аз… аз просто затворих очи за една-две секунди, когато госпожа Аткинсън ме остави тук и преди дори да съм могла да се унеса, вие дойдохте, откарахте ме до асансьора и…
— Но това е било сън, не виждате ли? — внимателно настоя Мърф, като се усмихваше окуражително.
— Разбира се — съгласи се Фил. — Трябва да е било сън, защото ние никога не караме починалите
