— … не могат да ме наранят.
— Не го забравяйте.
— Няма.
— И вижте, на всички сестри от етажа им е казано за вашето състояние. Ако имате някакви пристъпи… халюцинации, просто позвънете за някоя от тях и тя ще ви помогне. Ще ви успокои.
— Добре е да знам това.
— Тук не сте сама.
— Разбирам го… и благодаря.
Той си тръгна, като се обърна на вратата, усмихна се и й помаха.
Изминаха няколко минути след тръгването му преди сладкото, топло и преливащо се усещане на полова възбуда у Сюзан да премине и температурата й отново да стане трийсет и седем градуса.
„Боже — помисли си тя учудена, — кара ме да се чувствам като девойка. Като полудяло за секс момиче.“
Засмя се тихо на себе си.
После, макар че не беше сама, се почувства сама.
Докато вечеряше, си спомни думите на Макгий за неспособността й да възприема комплиментите му благосклонно. Така си беше, колкото и да е странно. Замисли се за това. Никога не се бе домогвала към комплиментите на друг мъж толкова, колкото към неговите. Може би ги отклоняваше полусъзнателно като средство да го принуди да ги повтори или да ги разшири. Не… Колкото повече се замисляше за това, ставаше по-уверена, че отбягваше хвалбите му, защото дълбоко в себе си се боеше от силното му влияние върху нея, страхуваше се от изключителната привлекателност, която откриваше у него. В течение на годините бе имала любовници, но само неколцина и с всеки от тях бе държала връзката изцяло под свой контрол. Когато бе идвал моментът да си кажат сбогом, тя бе късала със съжаление, но винаги без някаква сериозна емоционална травма. Владееше поривите на сърцето си така пълно, както насочваше и кариерата си на физик. Но усещаше, че с Джеф Макгий нещата биха били различни. Това би било по-дълбока, по- емоционална и по-обвързваща връзка. Нещо в нея може би я плашеше, макар че от друга страна копнееше за нея.
Ясно й беше, че желае Джеф Макгий. Въздействието му върху нея бе безспорно. Но освен че го желаеше, дали също и го обичаше? Такъв въпрос досега не бе й се налагало да поставя пред себе си.
Любов?
„Това е невъзможно, по дяволите. — каза си тя. — Не мога да съм влюбена в човек, когото съм срещнала само преди три дена. Та аз не знам почти нищо за него. Дори не съм го целунала истински. Нито той ме е целунал така. Едва-едва сме докосвали бузите си. За Бога, не мога да кажа със сигурност, че в чувствата му към мен има и капчица страст. Никой не се влюбва просто така.“
И все пак знаеше, че това й се бе случило. Също като по филмите.
„Добре — мислеше си тя, — ако това наистина е любов, тогава защо е възникнала? Дали съм се влюбила в него само защото съм болна, слаба и безпомощна само защото съм благодарна да имам до себе си силен и стабилен мъж? Ако е така, това едва ли би могло да се нарече любов; би било просто благодарност и безсрамно бягство от отговорността за собствения ми живот.“
Все пак колкото повече си мислеше, толкова повече се убеждаваше, че любовта е дошла най-напред. Или поне любовта и отчаяната нужда от силата на Макгий я бяха споходили едновременно.
Кое идваше на първо място, разсъждаваше тя — кокошката или яйцето? И какво значение все пак имаше всичко това? „Какво значение има какви са точно чувствата ми към него — аз наистина го искам.“
Но тъй като засега любовното увлечение трябваше да заеме второ място след оздравяването й, тя се опита да прогони тези мисли от главата си. След вечеря прочете няколко глави от един приличен криминален роман и изяде три-четири шоколадови бонбона. Нощната сестра, оперена брюнетка на име Тина Сколари, й донесе плодов сок.
Прочете още няколко страници от романа, които й се сториха още по-хубави. Дъждът бе престанал, с което се сложи край и на дразнещото монотонно барабанене на капките по стъклото. Помоли за още една чаша плодов сок. Вечерта й беше сравнително приятна. Засега.
ГЛАВА 10
Сестра Сколари намина към стаята й в девет и петнайсет.
— Утре денят ви започва рано. Имате насрочени много тестове. — Подаде й малка чашка за лекарства само с една розова таблетка — лекото успокоително, което Макгий й бе предписал. Докато Сюзан поемаше хапчето с остатъка от плодовия си сок, сестрата нагледа Джесика Сийфърт на съседното легло, като отмести паравана само колкото да може да се промъкне зад него. Когато се появи отново, поръча на Сюзан: — Изгасете светлината веднага щом ви се доспи.
— Ще го направя и по-скоро. Искам само да си довърша главата. — Кимна към книгата си. — Имам още само половин страница.
— Искате ли тогава да ви помогна да отидете до тоалетната?
— О, не. Ще се справя и сама.
— Сигурна ли сте?
— Напълно.
Сестрата се изправи до вратата и завъртя ключа за лампичката в далечния край на стаята, така че Сюзан да не трябва да пресича стаята за това после. Входната врата бе стояла отворена цял ден; на излизане сестра Сколари измъкна гумената й подпорка отдолу и я затвори плътно.
Щом Сюзан дочете страницата си, стана и отиде в банята, като държеше едната си ръка покрай стената, в случай че изведнъж й се наложи да се подпре. Изми зъбите си и се върна до леглото. Краката й бяха слаби и изтръпнали, особено прасците и задната страна на бедрата, но вече не се чувстваше застрашително несигурна. Движеше се, без да се страхува, че ще падне, макар да не беше още изцяло сигурна във вървежа си и макар да знаеше, че не може да измине сама по-голямо разстояние.
Когато си легна, оправи възглавницата си и свали горната част на леглото с регулационното устройство. Изключи нощната си лампа.
Меките лунни лъчи огряха паравана около леглото на Джесика Сийфърт; както и предната нощ, белият плат сякаш поглъщаше светлината, усилваше я и излъчваше фосфоресциращо сияние, като превръщаше паравана в най-забележимия предмет в сенчестата стая. Сюзан го погледа минута-две и почувства отново любопитството и притеснението, които я бяха завладели още, откакто невидимата Сийфърт бе постъпила в стаята й.
— Сюзан…
Тя едва не падна от леглото от учудване; седна разтреперана, отхвърли завивката си, дъхът замръзна в гърлото й, сърцето й за миг спря.
— Сюзан…
Гласът беше тънък, сух и неустойчив, глас от прах и пепел, идваше от проядени от времето гласни струни. В него имаше нещо тревожно, смразяващо кръвта, което действаше на Сюзан твърде зловещо.
— Сюзан… Сюзан…
Дори така нисък, така дрезгав и измъчен, съсипаният глас бе все пак ясно и безспорно мъжки. И идваше иззад светлия параван, откъм закритото легло на Джесика Сийфърт.
Младата жена накрая успя да поеме дъх — рязко и с потрепване. Сърцето й също заби отново.
— Сюзан…
Предната нощ, като се бе събудила в най-ранните, самотни часове на утринта, също бе помислила, че чува глас, зовящ я иззад паравана, но бе продължила да спи убедена, че е само част от някой сън. Усещанията й тогава бяха притъпени от успокоителните и съзнанието й не бе достатъчно ясно, за да прецени, че гласът е истински. Тази вечер обаче не бе заспала, дори не бе още сънена; успокоителното още не бе подействало. Ококорена и съвсем будна, тя без всякакво съмнение знаеше, че гласът е действителен.
— Сюзан…
