Спусна горната половина на матрака с регулационното устройство, свали и втората преграда, както бе направила с първата, когато ставаше, и започна да се качва, когато изведнъж се поколеба. Изправи се отново и остана дълго загледана в паравана. Накрая прие, че просто няма да е в състояние да заспи, поне засега. Трябваше да открие у себе си сили за онова, което досега не бе посмяла да направи. Трябваше да отиде дотам, да разтвори паравана ида се убеди, че състайничката й е само стара и болна жена. Защото не го ли направеше сега, халюцинациите биха могли да започнат отново, щом загасеше светлината и сложеше глава на възглавницата. Защото не започнеше ли борбата с болестта си още сега, тя навярно щеше да я обладае много по-бързо, отколкото ако й се противопоставяше. Защото тя е Сюзан Катлийн Торнтън, а Сюзан Катлийн Торнтън никога не бяга от неприятностите.
Беше застанала до пантофите си. Мушна студените си крака в тях.
Заобиколи със скърцане леглото си, като се придържаше за него. Затътри се през разстоянието между двете легла, застана неподвижно без всякаква опора, вдигна ръка и докосна паравана.
Стаята й се стори необикновено тиха — като че ли не само тя сдържаше дъх.
Въздухът бе неподвижен като въздуха в крипта.
Стисна в пръстите си част от дантеления плат.
„Разтвори го, за Бога — заповяда си тя, когато усети, че се е колебала вече почти цяла минута. — Отзад няма нищо страшно, няма нищо освен една старица, която проспива последните няколко дни от живота си.“
Сюзан дръпна паравана. Десетките метални кукички над главата й издрънчаха по релсата от неръждаема стомана.
След като отмести паравана, пристъпи към леглото, до самата му опора, и сведе поглед. В този кошмарен миг разбра, че има ад и че тя е впримчена в него.
Госпожа Сийфърт не беше в леглото, както би трябвало да бъде. Имаше нещо друго. Нещо зловещо. Труп. Трупът на Джери Стийн.
Не. Това е само въображение.
Объркани възприятия.
Мозъчно увреждане.
Дребен кръвоизлив в миниатюрен капиляр.
И… о, да… добре познатият, често разискван коварен съсирек с големината на пясъчно зърно.
Сюзан премина през целия опис от медицински обяснения, но трупът нито изчезна, нито се преобрази магически в госпожа Сийфърт.
Въпреки всичко Сюзан не запищя. Не побягна. Беше решила да понесе това; щеше принудително да се върне в действителността. Опря се на преградата на леглото, за да не припадне.
Затвори очи.
Преброи до десет.
Не е истинско.
Отвори очи.
Трупът още беше там.
Мъртвецът лежеше по гръб, завивката стигаше до средата на гърдите му като че ли просто спеше. Едната страна на черепа му беше сбръчкана и назъбена, обагрена с тъмна, изсъхнала кръв на мястото, където Ърнест Харч някога го бе ритнал три пъти. Голите ръце на трупа бяха поставени върху завивката с обърнати нагоре длани и закривени пръсти, сякаш мъртвецът бе посегнал безсмислено за последен път към живота.
Трупът не изглеждаше точно като Джери Стийн, но това бе само защото не беше в особено добро състояние — смъртта донякъде го бе повредила. Кожата беше сива, със зеленикавочерни петна около хлътналите очи и ъглите на лилавите, подути и гноясали очи. Клепачите бяха покрити с гурели. От ноздрите и по горната устна стърчаха тъмни, белещи се и влажни мехури. От двете страна на надутия, безформен нос лъщяха и други мехури със същата неприятна кафява течност. Но въпреки подуването, обезцветяването и противното обезобразяване, мъртвецът явно беше Джери Стийн.
Но Джери беше мъртъв вече тринайсет години. За това време смъртта би му нанесла значително повече поражения от тези. Плътта му би се разпаднала преди години. В момента не би трябвало да представлява нещо повече от скелет с отделни кичури суха коса, висяща от голия череп, с избелели кокали, свързани от ивици мумифицирана кожа и подобни на кожа сухожилия. А видът му подсказваше, че е умрял само преди десетина дена или една седмица, дори и по-малко.
Което доказва, че това е само халюцинация, каза си Сюзан, като стискаше преградата на леглото с такава сила, че се чудеше защо не се огъва в ръцете й. Само халюцинация. Не беше съобразена с действителността, с природните закони, с логиката в нито един от детайлите си. Така че е само привидение, ужас, който съществува единствено в главата й. Друго доказателство за недействителността на трупа беше, че Сюзан не долавяше и най-слаб мирис от тленност. Ако мъртвецът наистина бе там, дори в такава необяснимо ранна фаза на разложение, вонята би била всепроникваща. Но въздухът, макар и не точно сладък, беше болнично чист с дъх единствено на дезинфектиращи средства.
„Докосни го — нареди си тя. — Така ще го премахнеш. Миражите не могат да се пипат и усещат. Да обхванеш мираж е същото като да обхванеш въздуха — ръцете ти просто ще се срещнат. Давай. Докосни го и си докажи, че всъщност го няма.“ Не можеше да го направи. С всички сили се опитваше да откъсне ръце от преградата, за да докосне студената сива плът на мъртвеца, но не й достигаше смелост.
Въпреки това произнесе на глас като че ли със заклинания можеше да пропъди привидението:
— Няма го. Не е истински. Всичко е само в мисълта ми.
Гуреливите клепачи на трупа потрепнаха. Не!
Вдигнаха се.
„Не — отчаяно си мислеше тя. — Не, не, не, това не е възможно да ми се случва.“
Дори и отворени, това не бяха очите на жив човек — бяха извъртени назад, така че само бялото им се виждаше, а и бялото изобщо не беше бяло, а жълто и изпъстрено с червено-кафяви жилки кръв. Тогава тези ужасни очи се помръднаха, завъртяха се, изпъкнаха, видяха се и кафявите им ириси, макар и покрити с млечнобели пердета. Очите потрепнаха, като явно не виждаха нищо, а после се втренчиха в Сюзан.
Тя помисли, че изпищя, но не издаде и звук. Писъкът остана в нея, като гумена топка, която подскача по дълго стълбище към някоя изба преди да достигне дъното и да замре там. Тръсна яростно глава, задави се от отвращение и от собствената си горчива слюнка.
Трупът вдигна вкочанената си сива ръка. Застиналите в предсмъртна поза пръсти постепенно се отпуснаха. Посегнаха към нея.
Тя издърпа ръце от преградата на леглото като че ли металът изведнъж бе станал червен от прегряване.
Трупът отвори мръсната си, гнояща уста. Разлагащите се език и устни произнесоха името й:
— Сссюуууузззааааннн…
Тя отстъпи крачка назад.
Не е истински, не е истински, не е, не…
С подскачане, като задвижен от прекъсваща електрическа верига, мъртвецът приседна в леглото.
„Всичко е само съзнанието ми“ — казваше си тя, като се опитваше упорито да се придума, както Макгий я бе посъветвал.
Мъртвецът отново каза името й и се усмихна.
Сюзан отскочи от привидението и хукна към вратата за коридора, като пантофите й ехтяха по плочките на пода; достигна я след време, което й се стори като часове (загубила съм самообладание), грабна голямата дръжка, но вратата (трябва да спра, да се успокоя) изглежда тежеше хиляда тона и тя се прокле за слабостта си, което й костваше скъпоценни секунди; чу зад гърба си влажен, бълбукащ глас (Въображение!), изпъшка и подпря с гръб вратата, която би трябвало да се отвори лесно, накрая успя да я открехне и изскочи в коридора (бягам от мираж), без да смее да се обърне и да види дали трупът още я преследва (това е само мираж), после се препъна, едва не падна, зави наляво, залъкатуши по коридора, защото не можеше да върви в права линия. Мускулите на краката й бяха пламнали от болка, колената и глезените й отпадаха все повече с всяка стъпка; наклони се към стената, опря се с ръка, продължи задъхана да се влачи напред, мислеше, че вече няма сили, после усети (Представи си!) леденостудения дъх на
