В банята беше тъмно, а тя вече не можеше да понася да е сама в мрака. Затърси опипом ключа и накрая го откри, белите стени, белият умивалник и шкафа над него, белите плочки на пода всичко заблестя ярко.
Не може да ме нарани.
Ръката й все още беше върху бравата. Усети как се завърта в дланта й. Някой я въртеше от другата страна.
Опита се да спусне резето. То се замята свободно, беше счупено.
— Не — изкрещя тя. — Не.
Държеше бравата с всички сили, подпря вратата и с рамо, като стъпи по-устойчиво на пода. Няколко безкрайно дълги секунди, секунди, които приличаха на минути, човекът от другата страна продължи да натиска дръжката на бравата, да я движи нагоре и надолу. Натискът върху ръката на Сюзан бе голям, но тя стискаше зъби и напрягаше отслабналите си мускули, не искаше да отстъпи. След малко дръжката престана да се движи. Помисли си, че отказването може да е само номер, затова продължи да държи здраво.
Нещо издраска по оттатъшната страна на вратата. Звукът, така близо до лицето й, я стресна. Отначало шумът беше тих, но силата му бързо нарасна. Нокти. Дълбаещи в дървото.
— Кой е там?
Не получи отговор.
Ноктите драскаха яростно може би половин минута. Спряха. После отново задраскаха, но вече по-вяло. А сега постоянно и упорито. Сега — откъслечно.
— Какво искаш?
Единственият отговор беше ново драскане.
— Слушай, ако бъдеш така любезен да ми кажеш кой си, ще отворя вратата.
И с това обещание не се стигна доникъде.
Слушаше притеснена как ноктите упорито драскат по краищата на вратата, как проучват пролуките между вратата и рамката като че ли там може да се открие достатъчно добра опора, за да се вдигне вратата от пантите с едно мощно повдигане.
Накрая, след още две-три минути безплодно, но упорито стъргане и опипване, шумът изведнъж спря.
Сюзан се напрегна и се приготви да продължи борбата с дръжката на бравата, но за нейно учудване и облекчение борбата не се поднови.
Тя чакаше с надежда и почти не смееше да диша.
Банята светеше под силните флуоресцентни лампи, а една водна капка тихо тупна, като падна от крана към металната запушалка на умивалника.
Паниката на Сюзан постепенно замря. Струйка съмнение се появи в съзнанието й; струйката стана поток, после водопад. Постепенно логическото й мислене се възвърна. Започна отново да разсъждава за възможността тя да е халюцинирала. Все пак, ако наистина е имало мъж — или нещо друго — зад паравана и ако той наистина е искал да я хване, тя не би могла да удържи вратата под натиска му. Особено в сегашното си състояние. Ако някой действително беше въртял дръжката — а тя в момента направо се разкъсваше от съмнения за това, — тогава човекът от другата страна на вратата е бил по-слаб от нея. А никой с такова окаяно здраве не би могъл да представлява сериозна опасност за нея. Тя чакаше. Опря се силно на вратата. Вече дишаше малко по-спокойно.
Времето минаваше отмерено и мудно, сърцето й затуптя по-бавно, а тишината продължаваше.
Но все още не смееше да отпусне дръжката. Погледна ръката си. Кокалчетата й бяха остри и останали без кръв. Ноктите й около метала бяха като на птица.
Досети се, че госпожа Сийфърт е единственият човек, наоколо който е по-слаб от нея. Дали госпожа Сийфърт не беше опитала сама да стане от леглото си? Дали цялото мятане зад паравана не се дължеше на това? И дали старицата някак не бе пресякла стаята объркана от лекарствата или в непоносима болка? Госпожа Сийфърт ли беше драскала по вратата, без да може да проговори, като е търсела помощ; драскала и драскала по дървото в отчаян опит да привлече внимание?
„Мили Боже, — помисли си Сюзан, — дали не съм защитавала вратата срещу една умираща жена, която е търсила единствено помощта ми?“
Но не отвори вратата. Не можеше. Все още не. Накрая реши: Не. Не е била госпожа Сийфърт, ако тя наистина съществува, би била прекалено слаба, за да стане сама от леглото и да пресече цялата стая. Тя е инвалид, едва движеща се купчина от плът и кокали. Невъзможно е да е била госпожа Сийфърт. Освен това застрашителният силует, който се бе надигнал зад паравана, също не би могъл да е госпожа Сийфърт. Беше прекалено едър. В умивалника падна нова капка вода. От друга страна, зад паравана може би изобщо не беше се появявал силует. Може би и завесите не се бяха поместили наистина. Може би и никакъв загадъчен глас не бе проехтявал, никаква ръка не бе въртяла дръжката на бравата, не се беше драскало упорито по вратата. Всичко е било само в главата й.
Мозъчни увреждания.
Съсирек с големината на пясъчно зрънце. Миниатюрен мозъчен капиляр с още по-миниатюрен кръвоизлив.
Някакво смущение на химикоелектрическия баланс. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лесно й ставаше да се изключат обясненията, които се опират на свръхестественото или на заговор.
След много размишления изглежда й останаха само две възможни обяснения — или си бе въобразила всичко… или госпожа Сийфърт лежеше мъртва от другата страна на банята, жертва на душевните проблеми на Сюзан.
При всяко положение явно никой не я преследваше и нямаше основания да продължава да пази вратата. Затова накрая се отдръпна от нея; рамото я болеше и цялата й лява страна беше изтръпнала. Отпусна здравата си хватка от бравата, която сега бе влажна и лъщеше от потта й. Отвори вратата. Съвсем малко. Никой не се опита да нахълта в банята. Все още уплашена и готова да тресне вратата при най- малкото движение, тя я отвори още малко — пет сантиметра, десет. Погледна надолу, като очакваше най- лошото, но нямаше никаква мъртва възрастна жена, просната на пода, никакво посивяло лице, изкривено във вечно изражение на омраза и обвинение.
Болничната стая изглеждаше нормално. Нощната лампа до леглото й гореше, а завивката й бе свита на буца, както я бе оставила. Нощното осветление от другата страна също работеше. Параванът около леглото на Джесика Сийфърт си стоеше на мястото, висеше изправен от тавана до пода и не се местеше нито от течение, нито от зложелателна ръка. Сюзан бавно отвори цялата врата. Никой не скочи върху й.
Никакъв задавен от прах, получовешки глас не я повика.
„Значи… всичко е било плод на въображението ми — унило си помисли тя. — Необузданото ми въображение просто си е тичало щастливо по нов маршрут на временната ми лудост. Проклетото ми, болно, предателско въображение.“
През целия си живот Сюзан бе ограничавала пиенето си до съвсем редките социални поводи и дори тогава не бе си позволявала повече от един-два коктейла, защото винаги бе презирала пиянството. Беше се напивала веднъж, само веднъж, като абитуриентка и това бе изключително противен случай, който никога нямаше да забрави. Никакво изкуствено постигнато опиянение, колкото и приятно да обещаваше да бъде, според нея не си струваше придружаващата го липса на контрол върху себе си.
А сега, без и да е близнала алкохол, можеше да загуби чувството си за действителността само за миг и дори да не разбере, че е станало. Когато човек е пиян, той поне губи нишките на логическото си мислене бавно, на етапи, и накрая му става ясно, че повече не може да се владее. Когато си пиян, знаеш, че вече не можеш да вярваш на сетивата си. Но мозъчните увреждания са по-коварни. Те я плашеха.
А какво би станало, ако Джеф Макгий не откриеше какво й има?
А ако лечение за състоянието й не съществуваше? Ако болестта й я принудеше да прекара останалата част от живота си в опити да запази равновесие върху бръснача на лудостта, като често предприема кратки, но опустошителни пътешествия из мрачните селения на Нищото.
Знаеше, че не би могла да живее така. Би предпочела с радост смъртта пред подобен мъчителен живот.
Изгаси осветлението в банята и си представи, че усеща тежестта на мрака върху гърба си.
Достигна леглото си, като се опираше на стената и се мръщеше от болката в прасците си.
