мъртвеца върху врата си и някак успя да продължи. Достигна централния коридор, видя стаята на сестрите надолу до асансьорите, опита се да извика, но още не можеше да издаде и звук. Отблъсна се от стената, забърза с колкото сили имаше по тъмнозелените плочки под бледожълтия таван. Стремеше се към стаята на сестрите. Към помощта. Към безопасността.
Сестра Сколари и една набита червенолика сестра заедно направиха онова, с което Сюзан сама не успя да се справи — успяха да я вразумят точно както Джеф Макгий бе постъпвал с мятащите се, халюциниращи наркомани от сиатълската болница, където бе карал стажа си. Въведоха я зад гишето в стаята на сестрите и я настаниха в удобен фотьойл. Дадоха й чаша вода. Спориха с нея, успокояваха я, изслушваха я, придумваха я, утешаваха я.
Но не можаха да я убедят напълно, че вече е безопасно да се върне в стая 258. Тя настояваше за друго легло тази нощ, за друга стая.
— За съжаление това е невъзможно — убеждаваше я Тина Сколари. — Вижте, новопостъпилите в последните един-два дена са твърде много. Тази вечер болницата е почти пълна. Освен това на двеста петдесет и осма нищо й няма. Просто си е стая като всички останали. И вие много добре го знаете, нали, Сюзан? Знаете, че онова, което ви се е случило, е само още един от пристъпите ви. Просто още един дисфункционален епизод.
Сюзан кимна, макар че вече сама не знаеше какво да мисли:
— Аз още… аз… не искам… да се върна там.
Докато Тина Сколари продължаваше да говори със Сюзан, Бет Хау отиде да огледа 258. Нямаше я само няколко минути и когато се върна, съобщи, че всичко е наред.
— А госпожа Сийфърт? — попита Сюзан.
— В леглото си е, където й е мястото — отвърна Бет.
— Сигурна ли сте, че е тя?
— Абсолютно. Спи като пън.
— И не сте видели…
— Нищо друго — увери я Бет.
— Огледахте ли местата, където би могло да се е скрило?
— В тези стаи няма особено много скривалища.
— Но сте огледали?
— Да. Няма нищо.
Настаниха я на инвалиден стол и двете заедно я върнаха в 258. Колкото повече приближаваха стаята, толкова по-силно се разтреперваше Сюзан.
Второто легло бе плътно загърнато с паравана. Отминаха със стола първото и продължиха нататък.
— Чакайте! — извика тя, като се досети за намерението им.
— Искам да се убедите сама — махна с ръка Бет Хау.
— Не, не трябва да го правя.
— Разбира се, че трябва — възрази Бет.
— По-добре е — съгласи се Тина Сколари.
— Но аз… не мисля, че… бих могла.
— Сигурна съм, че ще можете — погали я по рамото Тина Сколари.
Закараха я до самото легло на Джесика Сийфърт.
Бет Хау разтвори паравана.
Сюзан затвори очи. Впи ръце в облегалките на стола.
— Сюзан, погледнете — подкани я Типа.
— Вижте — обади се и Бет. — Нашата Джеси.
— Виждате ли?
— Нашата Джеси е.
Със затворените си очи Сюзан виждаше мъртвеца човека, когото преди много години може би бе обичала, но, от когото сега се боеше, защото живите винаги се боят от умрелите. Виждаше го зад клепачите си как сяда в леглото и й се усмихва с меки устни, които приличат на разпадащ се престарял плод. Ужасът зад клепачите й бе по-лош от каквото и да имаше пред тях, затова тя примигна и отвори очи.
В леглото имаше старица — дребна, свита и така умалена от болестта, че приличаше на бебе с все още сбръчкано лице, сложено по погрешка в легло на възрастен. Само че кожата й беше восъчна и на петна, а не гладка като бебешка; цветът й беше жълт, а не розов като на новородените. Косата й бе жълто-сива. Сбръчканата й уста приличаше на кесия за пари, стегната така силно, както само най-големият скъперник би направил. В лявата й ръка бе забита иглата на тръбичка за интравенозно хранене; самата ръка бе далеч по-кльощава от ръката на Сюзан.
— Значи това е Джесика Сийфърт — въздъхна Сюзан, облекчена, че такъв човек наистина съществува, но и удивена, че обърканият й ум можеше така лесно — нещо повече, така убедително — да преобрази старицата в свръхестествено задвижван мъжки труп.
— Горката старица — съжали я Бет.
— А беше най-известната гражданка на Уилоуок още, когато съм прохождала — добави Тина.
— Дори и преди да си се родила — уточни Бет.
— Всички я обичат — продължи Тина.
Джесика продължаваше да спи, като ноздрите й едва забележимо се разтваряха с поемането на миниатюрното количество въздух.
— Познавам поне двеста души, които биха идвали на посещения, ако Джеси имаше желание да ги приеме — каза Бет.
— Но тя не иска никой да я вижда такава — подхвана Тина. — Като че ли някой ще си развали мнението за нея само заради онова, което ракът й е причинил.
— А в Уилоуок винаги са обичали душата на Джеси — поклати глава Бет.
— Точно така — съгласи се Тина.
— Сега по-добре ли се чувствате? — обърна се към Сюзан Бет.
— Мисля, че да.
Бет притвори паравана.
— Погледнахте ли в банята? — попита Сюзан.
— О, да — отвърна Бет. — Празна е.
— Бих искала и аз да хвърля един поглед, ако нямате нищо против — настоя Сюзан. Чувстваше се като глупачка, но все още бе пленница на страха си.
— Разбира се — съгласи се Бет. — Да погледнем и там, щом това ще ви успокои.
Тина вкара инвалидния стол през отворената врата на банята, а Бет запали осветлението вътре.
В бялото помещение не я чакаше никакъв мъртвец.
— Чувствам се като пълен идиот — призна си Сюзан и усети как бузите й поруменяват.
— Вие не сте виновна — успокои я Бет.
— Доктор Макгий ни раздаде доста дълго описание на състоянието ви — спомни си Тина Сколари. — Там всичко е обяснено много добре.
— Ние всички сме на ваша страна — увери я Бет.
— Така си е — съгласи се Тина.
— Ще се оправите много бързо. Наистина. Макгий е просто вълшебник. Най-добрият ни лекар.
Помогнаха й да се намести в леглото.
— А сега като нощна сестра мога да ви дам още едно успокоително, ако реша, че първото е било недостатъчно. Те не са силни. И според мене имате нужда от още едно — предложи й Тина Сколари.
— Изобщо не бих могла да заспя без него — съгласи се Сюзан. — Но се чудех… бихте ли могли…
— Какво?
— Мислите ли…, че някоя от вас би могла да остане при мене… само докато заспя?
Почувства се като дете заради трогателната си молба зависимо, емоционално незряло, смучещо си пръста и уплашено от страшилища трийсет и две годишно дете. Отврати се от себе си. Но нищо не можеше да направи. Колкото и често да си припомняше за странните ефекти от челните мозъчни увреждания и
