признае пред себе си и още нещо, което да я нарани още повече — след като бе предоставила съдбата си в ръцете на Макгий и на персонала в уилоуокската общинска болница, осъзна, че и хората, от които зависеше, могат да я предадат. Несъзнателно, разбира се. Но и те бяха само хора. И не можеха винаги да държат събитията под свой контрол. Но ако не успееха да й помогнат, при всяко положение, независимо дали грешката им е преднамерена, случайна или неизбежна, тя щеше да бъде обречена на хаотично съществуване, нямаше да бъде в състояние да различи действителността от фантазията и след време щеше да се побърка окончателно.
И така, не можеше да престане да трепери.
— Какво ще стане с мен?
— Ще се оправите — увери я Макгий.
— Но… нещата се влошават — гласът й потрепери, въпреки че бе решила да не позволи това.
— Не. Не се влошават.
— Много се влошават — настоя тя.
— Вижте, Сюзан, снощните халюцинации може да са били по-страшни от предишните…
— Може да са били?
— Добре, били са по-страшни от другите…
— И по-живи, по-истински.
— … и по-истински. Но ви е първият пристъп от вчера сутринта, когато помислихте, че двамата санитари са Джеликоу и Паркър. Не се лутате непрекъснато между действителността и…
Тя поклати глава и го прекъсна:
— Не. Онова със санитарите… и привидението по-късно тук, в тази стая… това не бяха единствените неща, които видях вчера. Имаше и… и нападение между двете.
— Кога? — намръщи се той.
— Вчера следобед.
— Вчера следобед сте били в ЛФК на долния етаж с госпожа Аткинсън.
— Точно така. Това се случи малко след като завършихме с нея, преди да ме върнат тук.
Тя му разказа как Мърф и Фил я бяха набутали в асансьора, където бяха четиримата членове на братството.
— Защо не ми казахте за всичко това снощи, когато бях тук? — В тона му се чувстваше известен укор.
— Вие така бързахте…
— Не съм бързал чак толкова. Аз добър лекар ли съм? Мисля, че да. А добрият лекар винаги намира време за пациентите си, когато са в беда.
— Аз вече не бях в беда, когато правехте вечерната си обиколка.
— Били сте и още как. Били сте затворили всичко в себе си, но наистина сте се чувствали зле.
— Не исках да ви бавя за срещата на медицинската асоциация.
— Сюзан, това не е извинение. Аз съм вашият лекар. Длъжна сте да споделяте всичко с лекаря си, по всяко време.
— Съжалявам. — Тя погледна към ръцете си, тъй като не можеше да срещне прямите му сини очи. Не можеше да се реши да му обясни защо не му е разказала за асансьорното си видение. Тогава се бе тревожила, че ще изглежда истерична, че той ще си развали мнението за нея, защото отново се е поддала на паника. Още по-лошо, беше се страхувала, че ще изпита съжаление към нея. А сега, след като започваше да си мисли, че се влюбва в него, последното нещо, от което имаше нужда, бе той да я съжалява.
— Не бива да скривате нищо от мен. Трябва да ми разказвате за всичко, което става, за всичко, което чувствате. И то наистина всичко. А ако не ми казвате всичко, може да стане така, че да не забележа някои от важните симптоми, които стоят в основата на неприятностите ви. Имам нужда от абсолютно всички данни, за да мога да стигна до правилната диагноза.
— Прав сте — кимна тя. — Вече няма да крия нищо от вас.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— Добре.
— Но вижте — продължи тя, все така вторачена в ръцете си, които нервно свиваше и разтваряше, — нещата стават по-зле.
Той сложи ръка на бузата й, погали я. Тя вдигна очи.
— Вижте — започна той тихо и уверено, — дори наистина пристъпите ви да зачестяват, поне успявате да ги преодолеете. А когато съответният епизод отмине, вие отново сте в състояние да разберете какво е било. След самото събитие на вас ви е ясно, че са били само халюцинации. Но ако все още вярвахте, че мъртвецът ви е преследвал снощи, ако мислехте, че това наистина се е случило, щяхте да сте много загазили. Ако случаят беше такъв, и аз бих се притеснил. Но засега не съм притеснен. Нали? Забелязвате ли пот, която да се стича от лицето ми? Имам ли тъмни, влажни кръгове под мишниците си? Изглеждам ли като някой стреснат телевизионен герой? А? Изглеждам ли?
— Напротив, изглеждате като препечена филия — усмихна се тя.
— Сух съм като пясъчна площадка — добави той. — Като парче тебешир. Като печено пиле, когато съм се опитал да го сготвя сам. Между другото, вие можете ли да приготвяте печено пиле?
— Правила съм няколко пъти.
— И сухо ли става?
— Не — усмихна се отново тя.
— Хубаво. Надявах се, че можете да готвите.
Какво ли искаше да каже с това, запита се тя. По сините му очи можеше да се съди, че мисли същото, което й се струваше — беше толкова заинтересуван от нея, колкото и тя от него. Но все още не можеше да вярва на възприятията си, да бъде сигурна в намеренията му.
— А сега — подкани я той, — моля ви, мислете положително.
— Ще се опитам.
Но не можеше да спре да трепери.
— Направете повече от това. Дръжте главата си изправена. Това са разпореждания на лекаря. Сега ще отида да намеря двама санитари с носилка и ще слезем на долния етаж в отделението за диагностика, за да си махнем тези тестове от главата. Готова ли сте за тръгване?
— Готова съм.
— Ще се усмихнете ли?
Тя се усмихна.
Той също:
— Добре, запазете това изражение, докато ви дам нови нареждания. — Тръгна към вратата и каза през рамо: — Сега се връщам.
Заедно с него изчезна и усмивката й.
Погледна към ограденото с параван легло.
Искаше й се да го няма в стаята.
Жадуваше да зърне небето, макар то да беше сиво и навъсено като вчера. Може би ако зърнеше небето, нямаше да се чувства така заловена в капан.
Никога преди не се бе усещала така нещастна — чувстваше се измъчена и безполезна, макар че физическото й възстановяване вървеше добре. Депресия. Това беше главният й враг сега. Беше потисната не само защото животът й сега се командваше от други хора, но и защото сега те го командваха изцяло. Беше безпомощна. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да се отърси от болестта. Оставаше й единствено да лежи на масата за прегледи като немислеща купчина месо, да ги остави да я бодат и мушкат в търсене на отговорите.
Погледна отново към леглото на госпожа Сийфърт. Белият параван висеше опънат и неподвижен.
Снощи тя не беше отворила само завесата, която ограждаше болничното легло. Бе отворила и друга завеса — перде, зад което се намираше лудостта. Бе прекарала няколко кошмарни минути отвъд границите на нормалното, в мрачно и гниещо място, от което малцина се бяха завръщали.
