съсиреците с големина на пясъчно зърно, колкото и да се мъчеше да убеди самата себе си, че едно от тези — или може би от още десетки — медицински заболявания е причина на въображаемите й, изцяло въображаеми, срещи с мъртъвци, тя все пак се ужасяваше от перспективата да остане будна и сама в стая 258, а и където и да е другаде.
Тина Сколари погледна Бет Хау и въпросително вдигна вежди.
Бет се замисли за миг:
— Е, нали не сме много натоварени тази нощ?
— Не — тръсна глава Тина. — Тази вечер всички, които трябваше да са дежурни, дойдоха на работа. А и досега не е имало някаква големи произшествия.
Бет се усмихна на Сюзан:
— Спокойна нощ. Няма катастрофи с три коли, кланета в банята или нещо подобно. Мисля, че една от нас може да ви отдели един час и да остане с вас, докато успокоителното подейства.
— Сигурно няма да е и цял час — добави Тина. — Вие сте се пренапрегнали, Сюзан. Ще усетите цялата умора след няколко минути и ще заспите като угасена лампа.
— Аз ще остана тук — реши Бет.
— Благодаря много наистина. — Тя се ненавиждаше, че е неспособна да остане сама в нощта.
Тина излезе, но се върна скоро с второто успокоително в чашка.
Сюзан взе таблетката и си наля само половин чаша вода, тъй като ръцете й така трепереха, че не вярваше да успее да си налее пълна чаша. Когато отпи, чашата задрънча в зъбите й, а за миг и таблетката й приседна.
— Сигурна съм, че сега ще изкарате спокойно нощта — усмихна й се сестра Сколари преди да излезе.
Бет придърпа стол до леглото, приглади униформената пола над кръглите си колене и седна тихо със списание в ръка.
Сюзан остана за малко загледана в тавана, после обърна глава към ограденото с параван легло на Джесика Сийфърт.
Погледна и отсреща — към мрака зад полуотворената врата на банята.
Помисли си за трупа, който упорито драскаше по затворената врата на банята, която тя бе подпряла отвътре. Спомни си как ноктите му стържеха, докато опипваше пукнатините по рамката.
Това никога не бе ставало, разбира се. Беше чисто въображение.
Затвори очи.
„Джери — помисли си, — някога те обичах. Беше поне нещо толкова близко до любовта, колкото може да почувства едно неопитно деветнайсетгодишно момиче. А и ти казваше, че ме обичаш. Тогава защо, за Бога, трябваше да се връщаш сега и да ме тероризираш?“
Това никога не бе ставало, разбира се. Беше чисто въображение.
„Моля ти се, Джери, стой си във филаделфийското гробище, където те погребахме толкова отдавна. Моля ти се, стой си там. Моля ти се.“
Без да съзнава, че е дошла съвсем близо до съня, тя прекрачи границите му и се унесе.
ГЛАВА 11
В шест часа в сряда сутринта една сестра събуди Сюзан. Денят отново беше сив, но сега поне не валеше дъжд.
Джефри Макгий пристигна още преди шест и половина. Целуна я отново по бузата, но този път устните му се задържаха там няколко секунди повече, отколкото предния.
— Не мислех, че ще бъдете тук така рано — изненада се Сюзан.
— Исках лично да присъствам на повечето от тестовете.
— Но не закъсняхте ли много снощи?
— Не. Измъчих медицинската асоциация с доклада си след вечерята и успях бързо да се измъкна, преди да успеят да организират линчуването ми.
— Сериозно, как мина?
— Ами никой ме замери с десерта си.
— Казах ви, че ще имате успех.
— Разбира се, причината никой да не хвърли десерта си по мен може би се крие в това, че само той можеше да се яде от цялото меню и хората просто не са искали да се откажат от него.
— Сигурна съм, че сте се представили чудесно.
— Е, не мисля, че би трябвало да разчитам на особена кариера като лектор. Както и да е, стига за мен. Разбрах, че сте имали някакви тревоги снощи.
— Боже, защо е трябвало да ви разказват?
— Трябваше, разбира се. Същото се отнася и за вас. И то с подробности.
— Защо?
— Защото аз казвам.
— А докторите трябва да се слушат.
— Точно така. Разказвайте.
Макар и със смущение, тя му разказа всичко за трупа зад паравана. След спокойния сън през нощта сега всичко това й звучеше нелепо и се зачуди как изобщо е могла да си мисли, че в цялата история има нещо истинско.
Когато Сюзан завърши, Макгий възкликна:
— Боже мой, каква кошмарна историйка!
— Бих предпочела да бъдете тук.
— Но сега, след като сте имали възможността да поразмислите, съзнавате ли, че е било просто още един епизод.
— От мелодрамите на Сюзан Торнтън ли?
— Искам да кажа още един пристъп, още една халюцинация — поясни той. — Сега разбирате ли, че е било така?
— Да — с нещастен глас се съгласи тя.
— Какво има? — вдигна очи той.
— Нищо.
Докторът се намръщи, сложи ръка на челото й, за да види има ли температура:
— Как се чувствате?
— Както мога да се чувствам при тези обстоятелства мрачно отвърна младата жена.
— Студено ли ви е?
— Не.
— Треперите.
— Малко.
— Много.
Тя се обгърна с ръце, но не каза нищо.
— Какво има? — попита я отново.
— Аз… аз се страхувам.
— Не се плашете.
— Боже, какво ли ми има?
— Ще открием.
Не можеше да спре да трепери.
Вчера сутринта, след като се бе отпуснала пред Макгий, след като бе плакала на рамото му, бе решила, че най-накрая е достигнала дъното. Имаше и готовност, и желание да вярва, че бъдещето може да бъде само по-хубаво. За пръв път в живота си бе признала пред себе си, че има нужда от други хора; бе признала и бе приела неприятната истина за собствената си уязвимост. Това бе изключително болезнено за жена, която е изградила живота си върху погрешната, но упорито поддържана представа, че е изцяло интелектуално същество, недостъпно за каквито и да е емоционални сътресения. Но сега трябваше да
