Сюзан ги наблюдаваше от носилката си, на която се бе върнала.
Свалиха първите снимки, закачиха нови, после продължиха да си мърморят и да сочат.
Накрая Макгий се отдели от кутиите със замислен вид.
— Какво открихте? — попита го Сюзан.
Той въздъхна и отвърна:
— Онова, което не открихме, са следи от мозъчни увреждания.
— Не видяхме и насъбрани флуиди — добави Кен Пайпър.
— Нямаше и никакво изместване на епифизната жлеза, каквото понякога се открива, когато пациентът страда от особено живи халюцинации — продължи Макгий. — Никакви вдлъбнатини на черепа, ни най-малки признаци за вътрешен натиск.
— Снимките са много чисти — усмихна й се Кен Пайпър. — Няма за какво да се тревожите, госпожице Торнтън.
Сюзан погледна към Макгий и видя отражението на собствените си чувства в очите му. За жалост Кен Пайпър грешеше — тя имаше много неща, за които да се тревожи.
— А сега? — попита тя.
— Искам да направим една ЛП — каза Макгий.
— Какво е това?
— Лумбална пункция.
— Проба от гръбначния мозък?
— Да. Ако сме пропуснали нещо при ЕЕГ и рентгеновите снимки, то ще си проличи от гръбначния мозък. А някои състояния могат да се определят единствено чрез анализ на флуидите там.
Макгий вдигна телефона в кабинета, за да се свърже с болничната лаборатория. Заръча на лаборанта оттам да се подготви, за пълен анализ на гръбначните проби на Сюзан, които се канеше да вземе.
Когато той остави слушалката, тя се обади:
— Хайде да свършим и това.
Въпреки че Макгий бе сложил новокаин в долната гръбначна област на Сюзан, лумбалната пункция не беше безболезнена, но и пък не беше толкова страшна, колкото тя бе очаквала. Очите й се насълзиха, тя се намръщи и прехапа устни, но най-трудно й беше да остане съвършено неподвижна с притеснението, че иглата може да се счупи в нея, ако трепне или направи рязко движение.
Макгий държеше под око и една скала, докато изтегляше течността:
— Налягането е нормално.
След няколко минути, когато беше взета и последната проба, тя проплака облекчено и изтри парещите сълзи, които се бяха събрали под клепачите й.
Докторът вдигна стъклената чашка, пълна с течност от гръбначния й стълб, и я погледна срещу светлината:
— Е, поне на вид е чиста.
— След колко време ще получим резултатите? — попита Сюзан.
— Няма да стане веднага — отвърна Макгий. — Междувременно трябва да направим още няколко теста. Имате ли настроение да дадете малко кръв?
— Всичко, което е необходимо.
Малко преди десет часа, докато Макгий бе отишъл до лабораторията да види как вървят изследванията на гръбначните проби, Мърф и Фил пристигнаха в диагностичното отделение, за да я върнат в стая 258. Макар да знаеше, че вчерашният ужас от асансьора не беше истински, макар да бе убедена, че санитарите не са виновни за злонамереното поведение, което им бе приписала, докато халюцинираше, на нея й беше неловко с тях.
— Всички питаха за вас на втория етаж — каза й Фил, докато изкарваха носилката в коридора.
— Лицата им бяха много тъжни — добави Мърф.
— Сто на сто е било така — съгласи се тя.
— Самата истина си е — обади се Фил.
— Цялата болница е толкова мрачна без вас — продължи Мърф.
— Като тъмница.
— Като гробище.
— Като болница — завърши Фил.
— То си е болница, разбира се — забеляза тя, като се мъчеше да участва в закачливия им разговор, докато наближаваха асансьорите.
— Напълно права сте — увери я Мърф.
— Болница си е, разбира се — отсече Фил.
— Но когато вие сте тук, милостива госпожо… — … тя изглежда по-топла, по-светла…
— … като някой курортен хотел…
— … във вечно слънчева страна…
— … на някое вълнуващо и екзотично място…
— … като Месопотамия.
Достигнаха асансьорите и Сюзан задържа дъха си.
— Фил, нали ти казах вчера, вече няма Месопотамия.
Единият от тях натисна бутона за повикване.
— Тогава ще ми обясниш ли къде ходя аз всяка зима, а, Мърф? В туристическата агенция винаги твърдят, че е Месопотамия.
— Боя се, че твоят агент е мошеник, Фил. Най-вероятно пътуванията ти са до Ню Джързи.
Вратите на асансьора се отвориха, Сюзан замръзна, но вътре нямаше мъртъвци.
— Не, със сигурност никога не съм бил в Ню Джързи, Мърф.
— Толкова по-добре за Ню Джързи, Фил.
„По дяволите, не може да се живее така — мрачно си мислеше Сюзан, докато излизаха от асансьора и се отправяха по коридора на втория етаж. — Просто не мога да прекарам живота си, като изпитвам подозрения и страх от всеки, с когото се срещам. Не мога да се справя с постоянните очаквания от всяка врата или зад всеки ъгъл да се появи нещо ужасно.“
Как би могъл който и да е да прекара целия си живот като непрекъснато и изтощително пътешествие през особено неприятна и мрачна карнавална зала?
И защо някой би искал животът му да е такъв?
Джесика Сийфърт вече я нямаше.
Параванът бе отворен.
Един санитар прибираше последните употребени чаршафи и ги слагаше в количката си. На въпроса на Сюзан той отговори:
— Състоянието на госпожа Сийфърт се влоши. Наложи се спешно да я отведат в интензивното отделение.
— Съжалявам, че е станало така.
— Е, всички го очаквахме — махна с ръка санитарят. — И все пак е жалко. Тя е толкова добра жена.
Сюзан съжаляваше Джесика Сийфърт, но изпитваше и облекчение, че състайничката й я няма.
Беше приятно да можеш да погледнеш към прозореца, макар денят да беше сив и мъглив, готов за поредната буря.
Десет минути след като Сюзан бе разположена в леглото си от Фил и Мърф и оправяше завивката си, в стаята се появи госпожа Бейкър с подноса храна.
— Пропуснахте си закуската тази сутрин. А вие не можете да си позволите да изпускате храната си, мила моя. Не сте така добре закръглена като мен. Аз мога да си позволя да не ям и цяла седмица!
— Умирам от глад.
— Не се и съмнявам — увери я сестрата и сложи подноса на нощната масичка. — Как се чувствате, малката ми?
