бе задълбавала прекалено много върху проблемите си тази сутрин и ако продължеше, не би й се отразило добре. Имаше нужда от промяна на темата, от малко игра; той я остави на мира.
— Е — намеси се той, — доколкото аз разбирам, прогонването на духовете би трябвало да действа независимо от вярата на призрака в предишния му живот. Все пак каква ли бъркотия би настъпила в света на свръхестественото, ако трябваше да се постъпва съвсем разумно? Искам да кажа, че ако католическата процедура не действаше срещу протестантските духове, тогава разпятието не би могло да отблъсне и еврейските вампири.
— Ако е така, как биха могли да бъдат прогонени еврейските вампири?
— Навярно би трябвало вместо разпятие пред духа да се размаха някой старозаветен амулет.
— Или просто да му се предложи вечеря с шунка — добави Сюзан.
— Това само би го отблъснало, ако е набожен и практикуващ религията си еврейски вампир. А тогава какво ще стане с мюсюлманските вампири?
— Виждате ли? — въздъхна тя. — Всичко е така сложно. Не бих могла да ви уволня, за да наема свещеник.
— Ох, толкова приятно е да знаеш, че си нужен.
— О, вие сте определено необходим — увери го тя. — Имам нужда от вас. Наистина имам нужда. — Долови как рязко се промени гласът й, докато говореше, как закачливият тон отстъпи пред силата на истинските й чувства към него. — Това е безспорно. — Тя бе така стресната от собствената си смелост, както изглежда беше и Макгий, но вече не можеше да се спре. Можеше единствено да продължи безогледно, да говори бързо и припряно и да обясни онова, което бе вълнувало ума и сърцето й в последните ден-два. — Имам нужда от вас, Джеф Макгий. И ако пожелаете, мога да си седя тук цял ден и да повтарям само това, докато остана без глас.
Той се загледа в нея — прекрасните му очи бяха по-тъмно и по-наситено сини.
Тя се опита да разтълкува погледа му, но не успя да разчете мислите, които се криеха зад него.
Докато го изчакваше да й отговори, Сюзан се зачуди дали не бе направила някоя глупост. Дали бе изтълкувала погрешно отношението му към нея и реакциите му през последните дни? Имаше ли всъщност и някакви чувства у него или всичко беше само нормална лекарска загриженост? Ако бе възприела нормалния му професионален интерес като специално отношение, следващите няколко минути щяха да се окажат най- притеснителните в опита й от общуване с хората. Отчаяно й се прииска да може да върне казаното, да завърти часовника назад само с една минута. Тогава Макгий я целуна.
Не приличаше на никоя от целувките по бузата или в ъгълчето на устните й през последните няколко дена. В нея този път нямаше нищо целомъдрено или свито. Целуна я направо в устата, нежно и в същото време силно, всеотдайно и настоятелно. Тя му отвърна с готовност и разпаленост, които изобщо не бяха в стила й този път у нея нямаше и следа от отношението на ледената мома, нищо не остана потиснато, изобщо не се замисли за благоприличието и за отношенията, до които това щеше да доведе. Това любовно увлечение щеше да е no-различно от всичко, което бе преживяла. Този път тя напълно се забрави. В целувката имаше не само устни, зъби и езици, а също и страст, глад, желание. Той обхвана лицето й с ръце като че ли се боеше тя да не размисли и да не се отдръпне от него, сякаш не можеше да понесе мисълта да й позволи да го направи.
Когато накрая целувката завърши и те се поотдалечиха, за да се погледнат, да решат с какво ги бе променила близостта им, Сюзан видя в лицето на Макгий букет от смесени чувства — щастие, изненада, благоговение, объркване, притеснение и още нещо.
Беше се задъхал.
А тя още по-силно.
За миг си помисли, че вижда и нещо друго в очите му, нещо… по-тъмно. Само за секунда-две й се стори, че долавя страх в погледа му — наистина само потрепване от някаква временна боязън.
Страх?
Преди да реши какво би могло да значи това, преди дори да е убедена, че е видяла страх в очите му, мълчанието се прекъсна, а заедно с него и магията.
— Изненада ме — призна Джеф, — Не мислех…
— Боях се да не съм те обидила или…
— Не, не. Аз просто… не си давах сметка… — … че двамата…
— … чувството беше взаимно.
— Мислех, че съм доловила и… Е, излъчването ти изглеждаше…
— … целувката сложи край на съмненията ми, че…
— Боже, да!
— Каква целувка — възкликна той.
— Страхотна целувка.
Той отново я целуна, но съвсем леко, като поглеждаше вратата с явно неудобство. Тя не можеше да му се сърди за предпазливостта. Все пак той беше лекар, а тя негова пациентка; прегръщането на пациентките поставяше под съмнение благонадеждността на лекаря. На нея й се искаше да го обгърне с ръце, да го притисне към себе си; искаше й се да го притежава и да бъде притежавана от него. Знаеше обаче, че това не може да стане сега или тук, така че го остави да се отдръпне.
— Откога… — започна тя.
— Не знам. Може би още преди да излезеш от комата.
— Преди това? Си ме обикнал…
— Ти беше така красива.
— Но тогава дори не си ме познавал.
— Значи тогава не е било точно любов. Но беше нещо. Дори тогава изпитвах нещо.
— Радвам се.
— А след като излезе от комата…
— Си открил каква чаровница съм и си се хванал на въдицата ми.
— Точно така — усмихна се той. — Тогава открих у тебе онова, което госпожа Бейкър нарича „дух“. Харесва ми жената да има дух.
Отново замълчаха за няколко секунди, останаха загледани един в друг.
— Възможно ли е наистина да стане така бързо? — зачуди се тя.
— Така стана.
— Имаме да си говорим за толкова много неща.
— За милион неща — съгласи се той.
— За милиард — поправи го тя. — Аз почти нищо не знам за произхода ти.
— Там всичко тъне в сянка.
— Искам да знам всичко за теб — настоя тя, като държеше дланта му в двете си ръце. — Всичко. Но предполагам, че тук… на това място…
— Тук е много неподходящо.
— Да. Едва ли е съвършеното място, където двама души, влюбени отскоро, биха могли да се сближат.
— Мисля, че би трябвало да запазим връзките си в строгите рамки на отношенията между лекар и пациент за времето, докато се налага да бъдеш тук. По-нататък, когато се почувстваш по-добре, когато напуснеш болницата и взаимоотношенията ни вече не са така публични…
— Това навярно е разумно — съгласи се тя, макар че й се искаше да го докосва и да бъде докосвана от него по начини, по които лекар и пациент никога не се докосват. — Но трябва ли това да бъдат строги отношения между лекар и пациент? Не можем ли малко да ги посмекчим? Няма ли поне да ме целуваш по бузата от време на време?
Джеф се усмихна и се престори, че дълбоко се е замислил:
— Ами… ммм… да видим сега…, доколкото си спомням, в Хипократовата клетва не се споменава нищо за целуването на пациента по бузата.
— Тогава защо да не го направим сега?
Той я целуна по бузата.
— Сериозно — продължи той, — мисля, че най-важното нещо за двама ни сега е да насочим всичките си
