„Отпусни се — каза си тя. — По дяволите, Сюзан Катлийн Торнтън, прекалено възрастна си, за да вярваш в тия глупости.“
Но главата не изчезваше като мираж.
Накрая тя насили треперещата си ръка и посегна през въздуха, който й се стори плътен и устойчив като вода. Докосна бузата на мъртвеца.
Беше твърда.
Беше истинска.
Студена и мазна.
Отдръпна ръка разтреперана и отвратена.
Покритите с пердета очи не помръднаха.
Сюзан погледна пръстите, с които беше докоснала главата — по тях имаше сребриста слуз. Пяна от разлагането.
Стана й лошо, едва не повърна и припряно отри лепкавите си пръсти в крачола на синята си пижама… видя, че отвратителната слуз оставя следи.
Не е истинско, не е истинско, не е…
Макар че послушно повтаряше заклинанието си, което би трябвало да възвърне разсъдъка й, тя бе загубила смелостта, която й трябваше, за да продължи. Искаше единствено да се махне от тоалетната — към болничната стая, в коридора, в стаята на сестрите до асансьорите, където можеше да намери помощ. Обърна се…
… и замръзна.
Ърнест Харч стоеше пред отворената врата на тоалетната и заграждаше пътя й.
— Не — дрезгаво извика тя.
Харч се захили. Влезе при нея в банята и затвори вратата зад гърба си.
— Изненада — измърмори той с познатия нисък, гробовен глас.
— Кучка — продължи той.
Харч вече не се правеше на Уилям Ричмънд, болничния пациент. Пижамата и халата ги нямаше. Беше облечен с дрехите, който носеше в Гръмотевичния дом в нощта, когато бе убил Джери Стийн, преди тринайсет години. Черни обувки, черни чорапи. Дънки. Много тъмен, почти черен син пуловер. Тя си спомняше дрехите му, защото в Гръмотевичния дом под разсеяната светлина на свещите и на фенерчетата й бе заприличал на нацист от някой стар военен филм. Есесовец. Човек от Гестапо. Каквито са онези, които винаги са облечени в черно. Ъгловатото му лице, напълно квадратната челюст, бледожълтата коса, ледените очи — всичко това допринасяше за образа на хладнокръвен щурмовак, образ, който той изглежда бе поддържал не само съзнателно, но и старателно, с грижа за всеки детайл, с известна извратена наслада.
— Хареса ли ти малкият ми подарък? — попита я, като посочи главата върху капака на тоалетната.
Тя не можеше да говори.
— Знам колко много си обичаше еврейчето. — Студеният глас на Харч бе изпълнен и с ледена злоба. — Така че си помислих — защо да не ти донеса част от него? Нещо, с което да си го припомниш. Умно постъпих, нали? — Той тихо се изсмя.
Сюзан изведнъж откри, че може отново да говори и извика:
— Ти си мъртъв, проклет да бъдеш, мъртъв си! Нали ми каза сам? Мъртъв си!
„Не се захващай с това — отчаяно си каза тя. — За Бога, беше ли чула думите си току-що? Не се забърквай сама в халюцинацията, пази се от нея.“
— Да — съгласи се той. — Разбира се, че съм мъртъв.
— Няма да те слушам. Тебе те няма. Ти не си истински.
Той стъпи напред, по-навътре в малкото помещение.
Тя се отдръпна към стената — умивалникът остана вляво, а тоалетната вдясно. Нямаше накъде да бяга.
Мъртвите очи на Джери Стийн се взираха в пространството и не обръщаха внимание на Харч.
Силната ръка на Харч се стрелна със скоростта на бич и грабна лявата китка на Сюзан, преди тя да разбере какво става.
Опита се да се освободи. Напразно.
Усещаше устата си изсъхнала като че ли беше пълна с пепел. Езикът й застърга в изгорялото небце.
Тоя злобно стискаше ръката й. Придърпа я към себе си все така захилен и… я притисна към твърдите си като плоча, мускулести гърди.
— Достатъчно истински ли изглеждам за твоя вкус? — настоя да разбере.
Тя пое дъх. Тежестта на вдишания въздух й се стори огромна, достатъчна да я свлече на пода и по- надолу, в мрака. „Не — заповяда си тя ужасена да не загуби съзнание, уплашена, че после ще се събуди луда. — Не бива да припадам, за Бога. Трябва да се преборя с това. Да вложа цялото си сърце.“
— Изглеждам ли истински, кучко? Изглеждам ли? Какво ще кажеш как ме усещаш?
При флуоресцентното осветление сивите му очи, нормално с цвета на мръсен лед, сега изглеждаха почти бели, ярки и напълно враждебни — точно каквито бяха през онази нощ в Гръмотевичния дом под отблясъците на свещите.
Потри дланта на Сюзан нагоре-надолу по масивния си гръден кош. Платът я драскаше, а копчетата бяха студени.
Копчета? Дали наистина си представяше, че усеща копчетата му — такава незначителна подробност — в халюцинацията си? Можеше ли въображаемите копчета да са така реални, така определени, така разчленени?
— Сега мислиш ли, че съм тук? — попита я Харч, като се усмихваше широко, но безмилостно.
Тя съумя да намери сили, проговори и отрече присъствието му. Сухият език се отлепи от пясъчното небце със звук, който почти й се стори, че чу:
— Не. Не тук. Не тук.
— Не?
— Ти не си истински.
— Каква завършена кучка!
— Не можеш да ме нараниш.
— Ще видим, малка кучко. О, да, ще видим.
Без да пуска лявата й ръка, той я прекара по гърдите си, до рамото, по ръката си, принуди я да усети твърдите му, стегнати мускули.
Тя отново се опита да се освободи. И отново не успя. Той й причиняваше болка; ръката му беше като метални клещи, сключени около нежната й китка.
Премести пленената й ръка обратно към гърдите си, после към плоския си, мускулест корем.
— Истински ли съм? А? Как мислиш? Какво е ценното ти мнение, Сюзан? Истински ли съм?
Сюзан усети, че нещо трепна в нея. Надежда? Или последните капчици от самочувствието й? Може би и двете?
Това е само привидение — болезнен образ, създаден от увредения й мозък. Само злостно привидение. Само привидение. Скоро ще изчезне. Много скоро. Колко все пак могат да съществуват привиденията?
Замисли се за ужасяващия отговор на собствения си въпрос — можеха да съществуват вечно, да не я напуснат през целия й живот, до последния й дъх в някоя стая с облицовани стени. Защо не?
Харч насила блъсна ръката й към чатала си.
Беше много възбуден. Усещаше силната му топлина дори и през дънките. Твърдото, дебело, пулсиращо свидетелство за мъжествеността му.
Но той е мъртъв.
— Усещаш ли това? — похотливо я запита той, като се кикотеше презрително. — Това истинско ли е?
Сред тъмния смут, който бушуваше в нея, се появи някаква неестествена радост. Тя се издигаше като
