сили за по-бързото ти оздравяване. Когато успеем да те вдигнем на крака, всичко останало — всичко, което може да възникне помежду ни — ще си дойде на мястото.
— Ти ми даваш още един подтик да се преборя с това нещо — заяви тя.
— И ще го победиш. — В тона му нямаше и капка съмнение. — Ще го победим. Двамата.
Като го гледаше сега, Сюзан се досети, че бе видяла страх в очите му преди няколко минути. Макар че той не би искал да изрази песимистичните си мисли пред нея, с част от съзнанието си явно се чудеше дали ще успеят да намерят изход от ужасяващите й халюцинации. Не беше глупак знаеше, че провалът е една от възможностите. Страх? Да. Да. Имаше всички основания да се страхува. Страхуваше се, че се е влюбил в жена, която с бързи крачки върви към нервния срив или, още по-лошо, към лудницата.
— Не се тревожи — прошепна тя.
— Не се тревожа.
— Аз съм силна.
— Знам.
— Достатъчно съм силна, за да се справя — с твоя помощ.
Той отново я целуна по бузата.
Сюзан си помисли за онова, което бе казала за призраците преди това. Наистина й се искаше те да съществуват. Ако само проблемите й можеха да бъдат толкова прости. Само призраци. Само ходещи мъртъвци, които можеха да бъдат заставени да се върнат в гробовете си, като се прочетат съответните молитви и мястото се наръси щедро със светена вода. Колко хубаво би било да се окаже, че проблемът не е в нея, че е някъде отвън. Като съзнаваше, че е невъзможно, тя все пак се надяваше да открият доказателство, че фантомът Харч и останалите фантоми наистина съществуват, че призраците са реални, че тя изобщо не е била болна.
Малко по-късно желанието й се изпълни… поне донякъде.
ГЛАВА 12
Обедът пристигна така скоро след късната й закуска, че Сюзан не успя да изяде всичко, но все пак пое достатъчно, за да заслужи одобрението на госпожа Бейкър.
Час и половина по-късно я отведоха на долния етаж за второ упражнение по лечебна физкултура с госпожа Аткинсън. Взеха я други двама санитари, но за щастие никой от тях нямаше лице, свързано с миналото й.
В асансьора очакваше най-лошото. Нищо не се случи.
Не бе халюцинирала от снощи, когато бе видяла трупа на Джери Стийн в леглото на Джесика Сийфърт. Докато санитарите я возеха по коридора към отделението за ЛФК, тя пресметна колко часа са минали от пристъпа — почти шестнайсет.
Почти шестнайсет часа мир.
Може би никога нямаше да последва нов пристъп. Може би виденията щяха да престанат така внезапно, както бяха започнали.
Терапевтичното упражнение с Флорънс Аткинсън беше малко по-напрегнато от вчерашното, но масажът този път й се отрази още по-добре, а и душът после й се стори по-малко опасен.
Когато се връщаше нагоре с асансьора, Сюзан отново затаи дъх.
Но и този път не й се случи нищо лошо.
Вече бяха минали повече от седемнайсет часа.
Изпитваше чувството, че завинаги ще се отърве от халюцинациите, ако успее да изкара цял ден без тях. Може би тъкмо това й трябваше — един ден без призраци, — за да прочисти съзнанието и душата си.
Оставаха по-малко от седем часа.
Когато се прибра в стаята си, завари два букета пресни цветя до леглото си — хризантеми, карамфили и рози, обвити в зеленина. И към двата бяха прикрепени картички. В първата й се пожелаваше скорошно оздравяване и бе подписана „Винаги твой, Фил Гомез“. На втората пишеше: „Липсваш на всички ни тук, в робовладелската кариера“. Беше подписана от повече хора. Сюзан разпозна някои от имената само защото Фил Гомез ги бе споменал по телефона в понеделник сутринта. Огледа картичката: Ела Хавърсби, Еди Гилрой, Ансън Брекънридж, Том Кавински… Общо девет имена. Не можа да си представи нито едно лице, което да свърже с някое от имената.
Както и друг път, когато се бе сещала за корпорацията „Майлстоун“, самата мисъл бе достатъчна, за да я полазят студени тръпки.
И не знаеше защо е така.
Беше твърдо решила да запази положителното си отношение и да не се поддава на безпокойства, така че престана да мисли за „Майлстоун“. Цветята поне бяха хубави. Можеше да им се радва и без да мисли откъде са дошли.
Легна си пак, опита се да почете, но скоро откри, че от терапевтичното упражнение, и от горещия душ й се бе приспало. Дремна. Без сънища.
Когато се събуди, из стаята бяха започнали да бродят множество сенки. Отвън слънцето току-що бе превалило планините; макар истинският залез още да бе далеч, облачният ден вече бе започнал да се превръща във вечер. Тя се прозя, протегна се, изтри подпухналите си очи с ръка.
Второто легло стоеше все така празно.
Според стенния часовник часът беше четири и половина. Вече деветнайсет часа от последния пристъп.
Зачуди се дали повратът в отношенията им с Джеф Макгий не е причина за по-малката активност на призраците. Не беше лошо да обичаш някого и някой да обича тебе. Не беше склонна да допуска, че проблемът й е психологически, но сега, като мислеше за всичките си неприятности, бе по-предразположена да приеме и някакво психологическо обяснение. Може би любовта на Джеф представляваше всички лекарства, от които имаше нужда.
Стана от леглото, обу пантофите си и отиде в тоалетната. Запали лампите.
Отрязаната глава на Джери Стийн стоеше върху затворения капак на тоалетната.
Сюзан бе стъпила върху белите керамични плочки под ярката флуоресцентна светлина, лицето й бе бяло като всичко останало в снежнобялото помещение; не искаше да повярва на очите си. Това не е истинско.
Главата беше в същото ужасно разложено състояние, в което я бе видяла снощи, когато Джери се бе надигнал от леглото на Джеси Сийфърт и стенеше името на Сюзан през блестящи полуразложени устни. Кожата бе все така сива и сиво-зелена. И двата ъгъла на устата бяха обложени с плътен слой гной. Зловещи мехури на горната устна. И около подутия нос. Тъмни мехури гниеща плът в ъглите на очите. Широко отворени очи. Изпъкнали от ябълките си. Бяха непрозрачни, обложени с матови пердета като снощи, бялото им бе обезцветено, жълтеникаво и изпъстрено с кръвоносни съдове. Но поне бяха незрящи очи, каквито и би трябвало да бъдат очите на мъртвец — безжизнени, слепи. Главата бе отскубната жестоко от останалата част на трупа. Назъбената плът стоеше като смачкана, къдрава яка в края на врата. Нещо дребно и блестящо лежеше в една от гънките на сивия врат, нещо, което светеше с отразена светлина. Медальон. Религиозен медальон. Беше малкият, позлатен еврейски амулет, който Джери Стийн винаги носеше. Не е истинско, не е истинско, не е истинско… Заклинанието от три думи, изглежда, действаше по-малко от друг път — зловещата глава само стана по-жива, по-истинска, колкото повече тя се взираше в нея.
Схваната от ужас, но все пак решена да прогони привидението, Сюзан направи още една стъпка към тоалетната.
Мъртвите очи гледаха през нея, не я забелязваха, бяха вторачени в нещо в отвъдния свят. Не е истинско.
Посегна към сивото лице. Поколеба се.
А ако лицето оживееше веднага след като го допре? Ако тези гробовни очи се обърнеха и се вторачеха в нея? Ако зеещата, съсипана уста изведнъж се затвореше, ако захапеше пръста й и откажеше да я пусне? Ако…
„Стига“ — сърдито се спря тя.
Чу странен свистящ звук… после осъзна, че е собственото й затруднено дишане.
