гладна акула в нощното море, насочваше се към ценните останки от нормалния й разум, които все още се люлееха по повърхността.
— В петък вечерта ще навра стария ръжен право в теб. Знаеш ли какво е петък вечерта? Десетгодишнината от ненавременната ми кончина. В петък преди десет години оня негър навря ножа в гърлото ми. Така че този петък аз ще навра ръжена си изцяло в теб и после ще те обработя с ножа.
Тя усети в себе си висок и трепкащ кикот, но знаеше, че не бива да го пусне на воля. Беше разпаленият, отчетлив, болезнено сладък смях на лудостта. Ако тя го пуснеше да прозвучи дори веднъж, той никога нямаше да спре и тя щеше да прекара живота си завряна в някой ъгъл, като бръщолеви на себе си.
Харч пусна ръката й.
Тя бързо я дръпна от чатала му.
Блъсна я отново до стената, като раздруса кокалите й. Опря тялото си до нейното. Потърка бедра в нейните. И се хилеше.
Тя се опита да се откопчи. Но бе притисната от тежестта му, заловена в капан.
— Не трябваше да разкарваш хубавия си малък задник преди тринайсет години — подхвана Харч. — Щяхме добре да се позабавляваме всички с него в гадната пещера. А после щяхме да ти разрежем гърлото и да те блъснем в дупката заедно с еврейчето.
Той не е истински, не може да ме нарани, той не е…
Не. С тази глупава молитва нямаше да стигне доникъде. Беше истински, в това нямаше съмнение. Беше тук.
А това беше невъзможно, разбира се.
Беше истински, беше тук, би я наранил и щеше да я нарани.
Тя се отказа от борбата да запази самообладание. Отметна глава и закрещя.
Харч се отдръпна от нея, отмести тежестта си. Наклони глава и я загледа с нескрита радост. Това му доставяше удоволствие, сякаш възприемаше писъците й като музика.
Никой не дойде да види защо се е разкрещяла.
Къде бяха сестрите? Санитарите, лекарите? Защо не можеха да я чуят? Дори и при затворена врата на тоалетната би трябвало да чуят, че пищи.
Харч се приближи към нея, наведе лицето си. Сивите му очи светеха като очи на диво животно, огрени от фаровете на кола.
— Я ми дай малък образец от онова, което ще ми предоставиш в петък вечерта — започна той със съскав, ласкателен глас. — Само една целувка. Една хубава малка целувка. А? Дай на стария си чичо Ърни една целувчица.
Независимо дали всичко това действително ставаше с нея, тя не можеше да се предаде напълно. Не можеше да се принуди да го целуне, дори и да беше сън. Извъртя яростно главата си настрани, като отбягна устните му, а после на другата страна, докато той преследваше устата й със своята.
— Гадна кучка — изруга той, когато накрая се отказа. Пестиш целувките си за еврейчето, а? — Отстъпи крачка назад. Погледна към главата върху тоалетната, после отново към Сюзан, към главата, към Сюзан. Усмивката му беше ужасна. В гласа му се долови сарказъм, примесен с мрачно ликуване: — Пазиш целувките си за стария Джери Стийн, а? Колко трогателно! Такава прекрасна, старомодна вярност. Такава възхитителна привързаност. Трогнат съм. Честна дума. Да, наистина, на всяка цена трябва да пазиш девическите си целувки само за Джери.
Харч показно се обърна към разлагащата се глава, която бе обърната косо спрямо Сюзан.
Не!
Той посегна към главата.
Младата жена си помисли за гниещото лице и усети горчилка в гърлото си.
Харч все още дрънкаше за верността й, когато сграбчи кичур от провисналата кафява коса на зловещата глава.
Сюзан тръсна отвратено глава, но знаеше, че той ще я принуди да целуне студените, гноясали устни.
С разтуптяно сърце видя, че има възможност да избяга, много малка възможност, и се възползва без колебание от нея — изпищя, хукна. Харч беше с гръб към нея, тъй като вдигаше главата от тоалетната. Тя профуча покрай него, мушна се между него и умивалника, залови се за дръжката на бравата, като очакваше всеки миг пръстите му да се сключат около врата й, рязко отвори вратата и нахлу в болничната стая — от ярката флуоресцентна светлина в тъмната сивота на късния следобед, — като трясна вратата на тоалетната зад гърба си.
Мислеше да се отправи към леглото, защото до него беше бутонът, с който можеше да повика сестра, но осъзна, че няма да го е достигнала преди Харч да се е нахвърлил върху нея, така че кривна в другата посока — усещаше краката си гумени като че ли щяха да се огънат под тежестта й — и се понесе към входната врата, а тя бе отворена и зад нея беше коридорът.
С писък стигна до вратата тъкмо когато госпожа Бейкър забързано се канеше да влезе откъм коридора. Сблъскаха се, Сюзан едва не падна, а сестрата я огледа.
— Мила, какво има?
— В тоалетната.
— Цялата сте в пот.
— В тоалетната!
Госпожа Бейкър плъзна ръка около нея, за да я подкрепи. Тя се отпусна към пълничката жена, като се радваше на силата й.
— Какво има там, малката ми?
— Той е там.
— Кой?
— Мммръсникът. Сюзан потрепери.
— Кой? — отново попита сестрата.
— Харч.
— О, не, не, не.
— Да.
— Мила, това е само един от…
— Той е там.
— Той не е истински.
— Истински е.
— Хайде.
— Къде?
— Елате с мен.
— О, не.
— Елате.
— Да се махаме оттук.
— Хайде, елате с мен.
Тя донякъде склони, донякъде отнесе Сюзан обратно в стаята.
— Но главата на Джери…
— Господи, горкото дете.
— … отрязаната му глава…
— Там всъщност няма нищо.
— Има.
— Много зле ли беше, а?
— Той ме ка-караше да це-целуна това нещо.
— Успокойте се.
Бяха стигнали до затворената врата на тоалетната.
— Но какво правите? — уплашено попита Сюзан.
— Нека погледнем.
