— За Бога, какво правите?
Госпожа Бейкър посегна към бравата.
— Просто ви показвам, че няма от какво да се страхувате.
Сюзан сграбчи ръката й:
— Не!
— Няма от какво да се страхувате — успокоително повтори сестрата.
— Ако е било само халюцинация…
— Така е било.
— … не бих могла да усетя идиотските копчета от проклетата му риза.
— Сюзан…
— И би ли могла отвратителната му ерекция да е така голяма и гореща, така истинска?
Госпожа Бейкър изглеждаше объркана.
„Смята, че говоря безсмислици — помисли си Сюзан. За нея говоря и приличам на напълно луда. А дали наистина не говоря безсмислици?“
Изведнъж се почувства глупава. Победена.
— Погледнете, Сюзан.
— Моля ви, не ме карайте да го правя.
— За ваше добро е.
— Моля ви, недейте.
— Ще видите, че всичко е наред.
— Моля ви… — Вече й се плачеше.
Сестрата започна да отваря вратата. Сюзан стисна очи.
— Вижте, Сюзан.
Тя държеше очите си плътно затворени.
— Сюзан, всичко е наред.
— Той още е там.
— Не.
— Чувствам го.
— Тук сме само вие и аз.
— Но…
— Бих ли ви лъгала, мила?
Капчица студена пот полази по врата й и запълзя като стоножка по гърба й.
— Сюзан. Погледнете.
Боеше се да погледне не по-малко, отколкото се страхуваше да държи очите си отворени, така че накрая послуша госпожа Бейкър.
Погледна.
Стоеше на прага на тоалетната. Неприятно флуоресцентно осветление. Бели стени. Бели керамични плочки. Бял умивалник. Нито следа от Ърнест Харч. Никаква вторачена разлагаща се глава, опряна върху тоалетната.
— Виждате ли? — радостно запита сестрата.
— Нищо няма.
— Нито пък е имало.
— О!
— Сега по-добре ли се чувствате?
Чувстваше се изтръпнала. Беше й много студено.
— Сюзан?
— Да. По-добре.
— Горкото дете.
Депресията я обгърна като че ли някой бе стоварил оловно наметало върху раменете й.
— Господи — възкликна госпожа Бейкър, — пижамата ви е мокра от пот!
— Студена.
— Сигурно ви е студено.
— Не. Главата. Студена и мазна.
— Нямаше никаква глава.
— Върху тоалетната.
— Не, Сюзан. Нямаше никаква глава върху тоалетната. Това е било част от халюцинацията ви.
— О!
— Сега съзнавате ли го?
— Да. Разбира се.
— Сюзан?
— Ммм?
— Лошо ли ви е, мила?
— Не. Ще се оправя. Ей, сега.
Тя позволи на госпожа Бейкър да я отведе от тоалетната и да й помогне да си легне.
Сестрата запали нощната лампа. Събралите се в късния следобед сенки се отдръпнаха към ъглите.
— Най-напред трябва да облечете нещо по-сухо — предложи госпожа Бейкър.
Втората пижама на Сюзан, зелената, бе дадена за пране тази сутрин и още я нямаше. Госпожа Бейкър й помогна да съблече мократа синя пижама — тя бе така просмукана с пот, че можеше да се изстиска като бърсалка от умивалник — и й подаде обикновена болнична нощница, която се връзваше на гърба.
— Така нали е по-добре? — попита я.
— Нали?
— Сюзан?
— Ммм?
— Разтревожена съм за вас, мила.
— Не се притеснявайте. Искам само да си почина. Искам само да отида някъде за малко.
— Да отидете?
— Само за малко. Далече оттук.
ГЛАВА 13
— Сюзан?
Отвори очи и видя Джеф Макгий, който загрижено я гледаше.
— Здрасти — усмихна му се тя.
Той също се усмихна.
Стана й смешно. Преходът на намръщеното му лице към усмивката й се стори, че отне невероятно дълго време. Наблюдаваше как бръчиците се преподреждат по лицето му, като че ли й прожектираха забавено филмово действие.
— Как се чувстваш?
Гласът му също беше смешен. Звучеше като че ли идваше отдалече, беше по-тежък и по-дълбок от преди. Всяка дума се проточваше като че ли звучеше от грамофон, пуснат на неправилна скорост, по- бавна.
— Не се чувствам прекалено зле.
— Чух, че си имала нов епизод.
— Да.
— Искаш ли да ми разкажеш за него?
— Не. Отегчително е.
— Сигурен съм, че няма да се отегча.
— Сигурно. Но аз ще се отегча.
— Би било добре да поговорим за това.
