Той я целуна. Беше много хубава целувка, нежна и сладка. Подейства й добре.
После си тръгна, като се обърна за последен път от вратата.
И тя остана сама.
Беше напрегната през останалите часове на вечерта, но времето отмина без произшествия. Гледа телевизия. Дори изяде два бонбона от кутията, която Джеф й беше донесъл преди няколко дена. Двете нощни сестри — Тина Сколари и Бет Хау — се редуваха да наминават край стаята й и Сюзан откри, че дори може от време на време и да си разменя по някоя шега с тях.
По-късно, малко след като бе взела предписаното й от Джеф успокоително, се наложи да отиде до банята. Погледна с безпокойство затворената врата и се поколеба дали да не повика една от сестрите за гърне. Поколеба се още малко, но после се засрами от страховете си. Какво бе станало с упоритостта, която винаги е била за нея повод на гордост? Къде се бе дянал прочутият Торнтънов кураж? Посегна към бутона за сестрите. Спря се. Накрая с нежелание, тласкана повече от издулия се пикочен мехур, отколкото от унижение, тя махна завивката, стана от леглото и отиде в тоалетната.
Отвори вратата.
Запали лампите.
Нямаше мъртъвци. Нито отрязани глави.
— Слава Богу — изрече на глас и облекчено въздъхна.
Влезе вътре, затвори вратата и се зае с работата си. Когато вече миеше ръцете си, пулсът й се бе забавил до нормалния си ритъм.
Нищо нямаше да се случи.
Дръпна една от книжните салфетки, закрепени към стената и започна да трие дланите си.
Нещо блестящо на пода изведнъж привлече вниманието й. Беше в ъгъла, до стената. Нещо малко и лъскаво.
Тя пусна салфетката в кошчето.
Отмести се от умивалника. Наведе се. Вдигна лъскавия предмет.
Загледа го с невярващи очи.
По-рано й се бе искало призраците да са истински. Сега изглеждаше, че желанието й е започнало да се сбъдва.
Държеше в ръка доказателството. Предмета, който бе вдигнала от пода. Тънка златна верижка и позлатен медальон. Амулетът на Джери Стийн. Същия, който бе видяла да виси от разраненото гърло на отрязаната му глава.
ТРЕТА ЧАСТ
ОТИВАНЕ В ГРАДА
ГЛАВА 14
Сюзан си легна тази вечер, без да покаже златния амулет на никого.
Когато го откри първият й порив беше да изтича с него право до стаята на сестрите. Искаше да го покаже на колкото може повече хора, защото в началото го мислеше за доказателство, че тя не е просто жертва на мозъчно увреждане, че посещенията на мъртъвците са нещо значително по-странно от обикновени халюцинации.
Като размисли обаче, реши да внимава. Ако хукнеше със стиснат в ръка амулет, за да го покаже на някого, дали бе възможно да отвори тържествено длан… и да се окаже, че там всъщност няма нищо? Не можеше да вярва на възприятията си — Джеф Макгий й го бе повтарял непрекъснато в последните няколко дена. Не можеше да бъде сигурна, че мозъкът вярно интерпретира образите, които сетивата му изпращат. Може би в момента бе споходена от нов пристъп, микроепизод на мозъчно объркване. Когато той отминеше, би могла да открие, че амулетът е всъщност само топчица тоалетна хартия, отчупен нокът или винт, паднал от стенния контейнер за салфетки… или някой друг от стотиците всекидневни дребни предмети. По-добре да изчака, да прибере амулета, да се оправи след поредния пристъп — ако беше пореден пристъп — и да разгледа отново предмета по-късно, да види дали и тогава ще изглежда същият, какъвто изглеждаше сега.
Освен това изведнъж вече нямаше приеме съществуването на ходещи мъртъвци и за отмъщение отвъд гроба. Когато бе разговаряла с Макгий, на шега бе пожелала наистина да съществуват призраци, така че проблемите и да се обяснят с външна намеса, а не с липсата на самоконтрол у самата нея. Но не бе си помисляла какво би означавало за нея сбъдването на желанието й. Означаваше, както сега съвсем ясно си даваше сметка, още по-дълбоко спускане в подземията на лудостта. Тя просто не бе в състояние да повярва, че мъртъвци могат да се върнат от гробовете си. Беше учен, логична и разумна жена. Когато й се бе случвало да види скандални прояви на суеверие у други хора, винаги се бе забавлявала или отвращавала. За свръхестественото нямаше място в нейната философия и, което е по-важно, в представата й за себе си. Досега бе успяла да запази разсъдъка си главно защото нещо у нея се бе придържало към убеждението, че мъчителите й са само плод на болния й ум, нищо освен въображаеми същества, фантоми. Но ако бяха истински… Тогава какво? Какво следваше?
Погледна към отражението си в огледалото и забеляза колко измъчен и изплашен е погледът на сиво- зелените й очи.
Бяха се появили нови лудости, нови страхове и нови ужаси, за които трябваше да мисли. Какво следваше?
Не искаше да мисли за това. Наистина имаше ли смисъл да се измъчва, докато дори не е сигурна дали амулетът съществува реално или не.
Освен това силното успокоително, което й бяха дали, вече започваше да действа. Клепачите й натежаха, а в мислите си започна да усеща разпокъсаност.
Внимателно уви златния медальон в парче тоалетна хартия. Получи се малко квадратно стегнато пакетче.
Излезе от тоалетната, като загаси флуоресцентното осветление. Легна си, остави пакетчето от тоалетна хартия в горното чекмедже на нощното си шкафче до портфейла си и го затвори — това беше малката й тайна.
Усещаше успокоителното като голяма морска вълна, която я заливаше неумолимо, тласкаше я все по- надолу и по-надолу.
Пресегна се да изгаси нощната си лампа, но забеляза, че никой не беше включил вечерното осветление. Ако изключеше лампата до леглото си, щеше да остане в пълен мрак, като се изключат непреките отблясъци от осветлението в коридора. Перспективата да лежи сама в пълна тъмнина, дори за няколкото минути преди да заспи, не й харесваше. Отдръпна ръка от бутона.
Загледа се в тавана, като се опитваше да не мисли за нищо, и остана на светло — докато след минута самата тя не изгасна като изключена лампа.
Вторник сутринта. Отново облачно. Но имаше и отделни късове синьо небе, като ярки плакати на сумрачния фон.
Сюзан лежа неподвижно минута-две, като примигваше към прозореца, преди да си спомни за съкровището, което бе прибрала в нощното си шкафче.
Вдигна горната половина на леглото, приседна, набързо приглади с пръсти рошавата си коса и издърпа чекмеджето. Тоалетната хартия още беше там, където си спомняше, че я бе оставила. Поне дотук всичко беше истинско. Взе пакетчето и за малко го остави върху дланта си, като просто го гледаше. Накрая го отвори със същото внимание, с което снощи го беше завила.
Религиозният медальон лежеше в средата на хартията. Златната му верижка бе нагъната и блестеше.
Сюзан го вдигна и озадачена го опипа. Амулетът беше истински — в това нямаше никакво съмнение.
Колкото и невъзможно да звучеше, от това следваше, че и мъртъвците бяха истински.
