— Да. А ако имаше излишество от бели клетки, щяхме да допуснем, че имате мозъчна или гръбначна инфекция.
— Но броят на белите клетки също беше нормален.
— Да.
Сюзан се почувства като притисната в ъгъла от приближаващата я армия студени и жестоки факти. Здрава си като гимназистка, изглежда й крещяха фактите. Тялото ти е съвсем наред. Мозъкът ти също е съвсем наред. Онова, което не ти е наред, е мисленето ти, Сюзан. При тебе няма органични проблеми. Ти си просто откачена — това е всичко. Шантава. Луда за връзване си.
Опитваше се с всички сили да не слуша обидните вътрешни гласове, опитваше се да изключи все по- силния хор от насочените към самата нея съмнение, омраза и объркване.
Запита с тъжен глас:
— Показа ли гръбначната пункция изобщо каквото и да е, което да не е нормално?
— Нищичко. Изследвахме дори и съдържанието на захар в гръбначната ви течност. При някои болести се развиват бактерии, които изяждат специално този вид захари, така че ако количеството им бе намаляло, щяхме да имаме основание за тревога. Но количеството на гръбначната ви захар е точно две трети от концентрацията на кръвна захар, което също е нормално съотношение.
— Всичко звучи като че ли съм христоматиен пример за трийсет и две годишна жена с отлично здраве — с горчива ирония заключи тя.
Макгий явно бе обезпокоен от трудностите, които определянето на заболяването й създаваше:
— Не. Някъде нещо явно не е наред.
— И какво е то?
— Не знам.
— Това не е особено окуражително.
— Просто трябва да продължим да го търсим.
— Имам чувството, че ще ме задържите тук дълго.
— Не. Ще го открием скоро. Наложително е.
— Но как?
— Ами най-напред ще взема разпечатките от електроенцефалограмата, рентгеновите снимки и всички лабораторни данни вкъщи. Ще ги проуча още веднъж, ако трябва и с лупа. Може и да сме пропуснали нещо сутринта. Може би отговорът си е бил там, а ние просто не сме го забелязали. Някоя дреболия, която лесно може да ти убегне… някоя съвсем нищожна нередност…
— А ако все пак не откриете нищо?
Той се поколеба, намръщи се и накрая каза:
— Ами… има още един тест, който можем да направим.
— Обяснете ми.
— Не е обичайна процедура.
— Дотолкова можах да се досетя и сама просто като ви гледам.
— Церебрална ангиограма. Това е диагностична процедура, която обикновено използваме при функционално увредените болни, прекарали удар, на които предстои мозъчна операция за отстраняване на съсирек или за възстановяване на засегнат кръвоносен съд.
— И какво съдържа тя?
— Инжектираме маркирано вещество в кръвта ви, в артерия между мозъка и сърцето, което значи някъде във врата, това не е приятно.
— Сигурно.
— Доста боли.
Сюзан се докосна по врата и притеснено потърка нежната си кожа там.
— А и процедурата не е изцяло безопасна — продължи Макгий. — При малък процент от пациентите се явяват усложнения, при които ангиограмата завършва със смърт. Обърнете внимание, че не казвам „нищожен“ или „незначителен“ процент.
— Казахте „малък“ процент и предполагам това значи, че не е голям, но и не е толкова нищожен, че да се смята за незначителен.
— Точно така.
— Става дума за някакъв по-особен вид черепни рентгенови снимки, нали? — попита тя.
— Да. Веднага след като маркираното вещество достигне кръвоносните съдове на мозъка, ние правим множество рентгенови снимки с голяма скорост, като проследяваме разпространението му. Това ни дава по-точна представа за мозъчното ви оросяване, отколкото можем да добием иначе. В състояние сме ясно да определим размера и формата на всички ваши вени и артерии. Можем да разберем много точно има ли съсирек, кръвоизлив или оток в някоя артериална стена, да видим в последна сметка всичко, колкото и дребно да е то.
— Звучи като че ли това е начинът да се разбере най-пълно състоянието ми — призна Сюзан.
— При нормални обстоятелства никога не бих прибягнал до ангиограма, освен, ако у пациента не се наблюдават сериозни функционални увреждания — загуба на говора, липса на координация в движенията, частична парализа или апоплектични мозъчни обърквания, свързани с удара, които сериозно биха му попречили на какъвто и да е нормален живот.
— Прилича на моя случай — унило измърмори тя.
— О, не. Ни най-малко. Има огромна разлика между мозъчните дезориентации, свързани с удара, и халюцинациите от вашия тип. Ако искате вярвайте, но при вашето състояние опасността за живота ви е далеч по-малка.
Двамата дълго време не казаха нищо. Макгий се изправи до леглото, а Сюзан остана там свита, с чувството, че е дребна и слаба.
Накрая тя започна:
— Да предположим, че все пак не откриете нищо, когато прегледате рентгеновите ми снимки и лабораторните данни отново довечера.
— Да предположим.
— Тогава ще се разпоредите ли да ми се направи ангиограма?
Той затвори очи и се замисли.
Сюзан забеляза, че по левия му мигач премина нервен тик.
— Просто не знам — проговори той накрая. — Зависи от много неща. Не трябва да забравям и старата лекарска поговорка — „Ако не можеш с нещо да помогнеш, поне не причинявай вреда.“ Искам да кажа, че ако няма и най-малък признак, че проблемът ви е физически, тогава ангиограмата…
— Наистина е физически — настоя Сюзан.
— Дори и да има данни за физическа причина и достатъчно основания да ви подложа на ангиограма, бих искал да изчакам няколко дена, докато заякнете още малко.
Тя облиза устните си, които й се сториха сухи и грапави:
— Ако направим ангиограмата, а от нея не проличи никакво физическо увреждане на мозъка, ако халюцинациите така или иначе продължат — тогава какво? — попита тя.
— Тогава ще сме изчерпали всички възможни пътища, които ни предлага традиционната медицина.
— Не може да бъде.
— Ще трябва да изключим възможността за физическа причина и ще продължим търсенията си другаде.
— Не.
— Консултацията с психиатър не е нещо, от което трябва да се срамувате. Това е само…
— Аз не се срамувам. Просто не вярвам да ми помогне.
— Съвременната психиатрия е постигнала…
— Не — прекъсна го тя, защото се страхуваше дори да допусне възможността за предстоящи години на лечение, години с непрестанни халюцинации. — Не. Трябва да ми има нещо, което можете да откриете, нещо, което да можете да направите. Така ще е. Трябва да е така.
Той изостави темата за психиатрията:
— Ще направя каквото мога.
