Беше умолителният зов на някаква мрачна и зловеща сирена и от него се излъчваше дълбока емоционална сила, която бе почти физическа по напрегнатостта си. Макар че се боеше от странния глас и от човека — съществото, — на което принадлежеше, изпита желание да стане и да отиде до леглото на госпожа Сийфърт, да разтвори белия параван и да застане лице в лице със съществото, което я викаше. Вкопчи се с едната си ръка в чаршафа, с другата стисна студената преграда на леглото и с всички сили се противопостави на неразумния си стремеж.
— Сюзан…
Потърси опипом ключа на нощната си лампа и след още много секунди, изтекли в тъмнината, успя да го щракне.
Светлината изблъска сенките, а те, изглежда, се отдръпваха с огромно нежелание, сякаш бяха гладни вълци и се изтегляха неохотно от жертвата, която в началото им се бе сторила леснодостъпна.
Сюзан се вторачи в ограденото легло. Зачака. Не се чуваше и звук.
Минаха десет секунди. Двайсет. Половин минута. Нищо. Тишина.
— Кой е там? — попита тя накрая.
Никакъв отговор.
Бяха минали повече от двайсет и четири часа, откакто се бе завърнала от обиколката си с инвалидния стол и бе открила, че в стаята й е настанена друга пациентка. Госпожа Бейкър й бе казала, че това е Джесика Сийфърт, иначе така и не би знаела с кого споделя стаята си. Повече от двайсет и четири часа, а тя все още не бе и зърнала госпожа Сийфърт. Нито бе чула възрастната жена да каже и една дума; до нея бе достигнало само неясното и безсловно мърморене, с което бе отговорила на въпроса на Джеф Макгий, и тихите, отново прошепнати отговори на различните сестри, които бяха отивали зад паравана. Персоналът бе идвал и заминавал, бе идвал отново, бе проявявал забележителна загриженост и прилежност в обслужването на госпожа Сийфърт — изхвърляне на подлогата, мерене на температурата, пулса и кръвното налягане, поднасяне на храна и лекарства, смяна на чаршафите, окуражителни думи, — но въпреки цялата тази дейност Сюзан не бе зърнала и за миг загадъчната обитателка на съседното легло.
И сега я безпокоеше неприятното предчувствие, че Джеси Сийфърт изобщо не е била в това легло от самото начало. Беше някой друг. Ърнест Харч? Някой от останалите трима членове на братството? Или нещо дори по-лошо?
Това е лудост.
В това легло трябваше да е Джесика Сийфърт, защото, ако не беше тя, тогава всички от болницата бяха замесени в този ужасен заговор. Което е невъзможно. Тези мисли параноичните фантазии за усложнени кроежи срещу нея бяха само още едно доказателство за нередностите в мозъка й. Госпожа Бейкър не я бе излъгала. Беше убедена в това както знаеше със сигурност, че се казва Сюзан. И все пак не можеше да се отърве от мисълта, че Джесика Сийфърт не съществува, че невидимият състайник е някой далеч по-малко невинен и по-малко безвреден от старица, умираща от рак.
— Кой е там? — попита отново тя.
Отговор отново нямаше.
— По дяволите! — изруга. — Знам, че не съм си те представила!
Или си бях представила?
— Чух, че ме викаш — продължи тя. Или само съм помислила, че съм чула?
— Кой си ти? Какво правиш там? Какво искаш от мене?
— Сюзан…
Тя подскочи като зашлевена, тъй като гласът звучеше още по-зловещо в ярко осветената стая. Мястото му беше в мрака; изглеждаше невъзможен и два пъти по-чудовищен, когато звучеше на светло.
„Успокой се — каза си тя. — Не се поддавай на паника. Запази самообладание. Щом имам мозъчно увреждане, което ме кара да виждам неща, каквито всъщност няма, напълно логично е то да ме кара и да чувам несъществуващи звуци. Слухови халюцинации. Има такова нещо.“
— Сюзан…
Трябваше да запази контрола върху себе си, преди този епизод да продължи да се разраства; трябваше бързо да потисне надигащата се истерия. Трябваше да докаже на себе си, че иззад паравана не долита никакъв глас, че всичко е само във въображението й. Най-добрият начин да го докаже беше да отиде право там и да разтвори паравана. Единственото нещо, което би открила в леглото на Джесика Сийфърт, щеше да бъде умиращата от рак старица.
— Сюзан…
— Млъквай — отсече тя.
Дланите й бяха студени и влажни. Изтри ледената пот върху чаршафа. Пое дълбоко дъх, като си мислеше, че смелостта е просто пара, която може да се издиша във въздуха.
— Сюзан… Сюзан…
„Престани да се разтакаваш — заповяда си тя. — Стани, тръгни и свърши с тази работа веднъж завинаги.“
Свали преградата от леглото, отмести завивката и приседна на ръба с разлюлени крака. Изправи се, като се опря в матрака. Беше се изправила до края на леглото, който беше най-близо до Джесика Сийфърт. Пантофите й бяха от другата страна и не можеше да ги достигне, а зелените плочки от пода студенееха на стъпалата й. Разстоянието между двете легла беше по-малко от три метра. Можеше да го преодолее с три крачки, най-много с четири. Направи първата.
— Сссюуууузззааааннн…
Нещото от леглото — въпреки смелите си и, ох, така разумни мисли за слуховите халюцинации, тя можеше да мисли за него само като за нещо — изглежда, усети и приближаването, и страха й. Гласът му стана още по-дрезгав, още по-настоятелен и зловещ от преди; не произнасяше името й толкова, колкото го изстенваше.
— Сссюуууузззааааннн…
Тя се замисли дали да се върне до леглото и да натисне бутона за дежурната сестра. Но ако сестрата дойдеше и не чуеше нищо? Ако дръпнеше паравана и откриеше единствено тъжната картина на умираща старица, която мърмори безсмислици в предизвикания от опиатите унес? Което почти сигурно би намерила, разбира се. Тогава какво?
Направи втора крачка към другото легло и студеният под й се стори още по-студен.
Параванът потрепна, като че ли нещо го бе допряло от вътрешната страна.
Леденостудената кръв на Сюзан стана още по-студена и започна да тече бавно по вените въпреки бързото биене на сърцето й.
— Сссюуууузззааааннн…
Тя дръпна крака си назад.
Параванът отново потрепна и тя забеляза тъмно очертание зад него.
Гласът отново я повика и този път в тона му имаше определено заплашителна нотка.
Параванът прошумоля, после силно се разтресе. Задрънча върху халките, с които беше закачен за релсата на тавана. Тъмен силует, безформен, но явно много по-голям, отколкото би изглеждала разядена от рака жена, посягаше непохватно към оттатъшната страна на бялата материя като че ли търсеше място, през което да излезе.
Сюзан бе обладана от предчувствие за надвиснала смърт. Навярно това бе сигурен признак за душевната й нестабилност; навярно бе безспорно доказателство, че не разсъждава логично и си въобразява всичко, но предчувствието й бе твърде силно, за да се пренебрегне. Смърт. Смъртта беше съвсем близо. Изведнъж реши, че последното нещо на света, което искаше да види, бе онова зад паравана.
Обърна се и побягна. Затътри се около собственото си легло и отново погледна назад.
Параванът изглеждаше като попаднал в яростния водовъртеж на насрещни течения — макар че в стаята вятър не се усещаше. Трепереше, пърхаше, триеше се и се издуваше. А вече започваше и да се отваря.
Тя бързо се замъкна в банята — вратата към коридора й се стори прекалено далече — и краката й дори запротестираха болезнено от скоростта, с която им налагаше да се движат.
Затвори вратата на банята и се опря на нея останала без дъх.
Не е истинско. Не може да ме нарани.
