мозъчно увреждане, — помисли си тя. — Твърдя, че не вярвам в сложните параноични фантазии. Твърдя, че не вярвам в окултното. И все пак вярвам, че тези четиримата са истински, включително и двамата, които са умрели. Това е просто безсмислено.“
Но се тревожеше пак и очакваше с неподправен ужас предстоящото си отвеждане от стаята за физкултурата. Не че се чувстваше особено сигурна в стаята. Не беше така. Но поне тук територията й бе позната. Не искаше да слиза на долния етаж. Спомни си как Джеликоу… как Денис Брадли я бе подканил: „Трябва да ви заведем на долния етаж.“ Беше прозвучало зловещо.
На долния етаж.
С чувство за вина, че пренебрегва повечето от съветите на Макгий, реши да изяде всичко, което й поднесат за обед, каквато бе една от заръките му.
„Осъдената се нахрани обилно за последен път“ — си помисли тя с хумора на очакващите смъртно наказание. После, сърдита на себе си, реши: „По дяволите, стига! Вземи се в ръце, Торнтън!“
Едва бе завършила обеда си, когато телефонът звънна. Обаждаха се двама от Майлстоунските й колеги. Тя не си ги спомняше, но се опита да бъде любезна с тях, да им говори като на приятели. Въпреки това разговорът не протече гладко и я притесни; беше доволна, когато накрая затвориха.
Един час след обеда при нея влязоха двама санитари с носилка на колелца. Нито един от тях нямаше дори далечна прилика с някой от четиримата членове на братството.
Първият бе набит мъж на около петдесет години с бирено коремче. Имаше гъста прошарена коса и сиви мустаци:
— Здрасти, красавице. Ти ли си поръчала такси?
Вторият беше около трийсет и пет годишен. Имаше гола глава, гладко, открито, почти бебешко лице:
— Дошли сме да ви откъснем от всичко това.
— А аз очаквах лимузина — пошегува се тя.
— А ти какво си мислиш, че е това, сладурано? — попита по-възрастният и посочи носилката като че й представяше някакво най-луксозно возило. — Обърни внимание на тези класически линии! — После тупна десетсантиметровия матрак на носилката. — А каква тапицерия има само. Ние предлагаме само най- доброто!
— Като изключим лимузината, има ли някакъв друг начин да се возите легнала?
— И то с шофьор — добави по-възрастният и посегна към преградата на леглото.
— С двама шофьори — уточни плешивият и докара носилката до леглото. — Аз съм Фил. А другият джентълмен е Елмър Мърфи.
— Викат ми Мърф.
— Викат му и по-лоши неща.
Макар все още да се боеше да слезе на долния етаж в непозната територия, Сюзан изпита удоволствие от бърборенето им. Приятелското им отношение, желанието им да я предразположат и собственото й намерение да не разочарова Макгий я окуражиха достатъчно, за да се плъзне от леглото си върху носилката. Тя вдигна поглед към тях:
— Вие двамата винаги ли сте такива?
— Какви? — попита Мърф.
— Иска да каже очарователни — поясни Фил и постави под главата й миниатюрна, малко твърда възглавница.
— Това да — усмихна се Мърф. — Винаги сме чаровни.
— По нищо не отстъпваме на Кари Грант.
— Просто така сме си родени.
— А ако погледнете в речника как е обяснена думата „чар“… — започна Фил.
— … ще видите там нашите снимки — довърши вместо него Мърф.
Завиха я с тънко одеяло, закрепиха го с ремък и я избутаха в коридора.
На долния етаж.
За да не мисли накъде отива, Сюзан ги запита:
— Но защо е нужна тази носилка? Не може ли просто с инвалиден стол?
— Те са прекалено подвижни — отвърна Мърф.
— Американците обичат подвижността.
— Мразят да остават на едно място.
— Ако оставим някой пациент сам на инвалиден стол дори за десет секунди — подхвана Фил.
— … той ще се окаже на половината път до Месопотамия, докато се върнем — довърши Мърф.
Бяха стигнали до асансьора. Мърф натисна белия бутон с надпис „Надолу“.
— Чудесно място — възкликна Фил, докато вратите на асансьора се разтваряха.
— Кое? — зачуди се Мърф. — Този асансьор? Чудесен?
— Не, Месопотамия — обясни Фил.
— Ти си бил там, а?
— Там прекарвам ваканциите си през зимата.
— Да, знам, но не мисля, че вече съществува Месопотамия.
— Гледай някой месопотамец да не те чуе случайно какви ги приказваш — предупреди го Фил.
Продължиха да бърборят по коридора и по целия си път по коридора на първия етаж към отделението за лечебна физкултура, което се намираше в едно от по-късите крила на сградата. Тук те предадоха Сюзан на госпожа Флорънс Аткинсън, специално обучения терапевт, която отговаряше за болничните занимания по ЛФК.
Флорънс Аткинсън беше ниска и мургава жена, подобна на птица, от която бликаше енергия и ентусиазъм. Под нейни указания Сюзан прави половин час упражнения с помощта на множество уреди и специална гимнастическа екипировка, които раздвижиха всяка група мускули по тялото й. Нямаше никакво натоварване, за здрав човек всичко би изглеждало безкрайно лесно.
— По време на първите ни няколко занимания — поясни госпожа Аткинсън — ще работим предимно върху пасивните упражнения.
Въпреки това в края на половинчасовия сеанс се почувства изтощена и всичко я болеше. След упражненията й направиха масаж, който я накара да си представи, че е просто куп разкачени кокали и сухожилия, които Бог не си е дал труда да съедини в човешка форма. Масажът бе последван от поставяне в басейна с центрофугата. Горещата, въртяща се вода изцеди и последните остатъци от напрежението, така че сега се чувстваше не само отпусната, но и течна. А най-хубавото беше, че й разрешиха да вземе душ в кабинка, която бе съоръжена със седалка и странични подпори за инвалиди. Чудесното чувство и мирисът на сапун, гореща вода и пара бяха така прекрасни, така изискани, че самото й къпане изглеждаше великолепно и греховно.
Флорънс Аткинсън изсуши мократа руса коса на Сюзан със сешоар, докато тя седеше пред огледалото на една тоалетна масичка. За пръв път се поглеждаше в огледало от един ден насам и с радост откри, че торбичките под очите й са изчезнали. Кожата наоколо все още малко синееше, но не особено много, а устните й бяха червени. Тънкият белег от челото й бе по-малко червен и подут от вчера сутринта, когато бяха свалили бинта, и тя без всякакво усилие повярва, че ще изчезне почти изцяло, когато заздравее напълно.
След като сложи отново зелената си пижама, се настани на носилката с колелца и госпожа Аткинсън я закара до чакалнята на отделението за ЛФК.
— Фил и Мърф всеки момент ще дойдат да ви вземат.
— Няма нужда да бързат. Имам чувството, че плувам по топлия, син океан. Бих могла да си остана тук вечно. — Тя се зачуди как изобщо е могла така да се уплаши от идването си на долния етаж в ЛФК.
Загледа се за миг в плочките на тавана и й се стори, че открива очертания на предмети сред точките, с които бяха осеяни — жираф, лодка, палма. Почувства се унесена, затвори и и се прозя.
— Изглежда прекалено доволна, Фил.
— Точно така си е, Мърф.
Тя отвори очи и им се усмихна.
— Трябва да внимаваме да не глезим прекалено пациентите си — изръмжа на шега Фил.
