— Но аз не се чувствам спокойна с тях.
— А би трябвало.
Напрежението, което се бе натрупвало в нея, достигна връхната си точка. Тя избухна:
— По дяволите, мислите ли, че ми харесва да бъда пленница на чувствата си, да съм безпомощна жертва на страха? Мразя това. Аз не съм такава. Чувствам… че съм престанала да се владея. Никога в живота си, никога не съм вземала решения и не съм правила каквото и да е под напора на чувствата. Аз съм учен, за Бога. Занимавала съм се с наука и съм разсъждавала трезво през целия си живот като възрастна. И се гордея с това. В света, който понякога изглежда съвсем като лудница, аз съм се гордяла с логиката си, с непоклатимата си стабилност. Не виждате ли? Не разбирате ли какво ми причинява всичко това? Мислила съм по законите на логиката и на математиката още от дете. Не съм избухвала в гневни пристъпи дори тогава, дори като момиченце. Понякога ми се струва, че просто не съм имала детство.
Изведнъж, за нейно учудване, от нея се изляха всичките й съжаления, притеснения и страдания, които бе крила и държала толкова дълго в себе си — порой, който надминаваше пороя, отприщен от бурята навън.
С глас, който едва разпозна като своя, глас, изкривен от страдание, започна:
— Имало е случаи — обикновено късно нощем, когато съм сама, което е обичайно през повечето нощи, през повечето дни… винаги, за Бога, — когато съм била убедена, че нещо не ми достига, че ми липсва дребна, но важна част, която ме прави истински човек, сякаш съм индивид от друга раса. Искам да кажа, Бога ми, останалите хора изглеждат поне толкова ръководени от чувствата колкото от интелекта, от усещанията си колкото и от истината. Виждам как другите се отдават на чувствата си и пренебрегват логиката, правят най-абсурдни неща заради самото удоволствие от това. Заради самото удоволствие от това! Никога не съм правила каквото и да е в живота си единствено с такива подбуди. Освен това срещам приятели и познати, отдадени на чувствата си, просто носени от тях… и най-важното, това изглежда им харесва. А аз не мога. Никога не съм могла. Прекалено въздържана съм. Прекалено се владея. Винаги се владея. Желязната лейди. Вижте, аз дори не плаках при смъртта на майка си. Добре, може би на седем години съм била прекалено малка, за да разбера, че трябва да плача. Но аз не плаках и на погребението на баща си. Уговарях се с гробарите, поръчвах цветя, наглеждах как копаят гроба и се грижех за всички подробности твърде сполучливо, но не плаках за него. Обичах го въпреки сдържаното му отношение към мене и ми липсваше. Боже, как ми липсваше, — но не плаках. По дяволите. Не плаках за него. И тогава си казах — не е толкова лошо, че се различавам от останалите. Казвах си, че съм по-добра от тях, че струвам повече от тълпата. Изпитвах огромна гордост от непоклатимо овладения си характер; изградих живота си на тази основа. — Бе се разтреперала силно. Обгърна се с ръце. После погледна към Макгий. Той изглеждаше поразен. А тя не можеше да спре да говори. — Изградих живота си върху тази гордост, по дяволите. Може би не кой знае колко интересен живот. Но все пак живот. И бях доволна от себе си. И сега да ми се случи това. Знам, че не е логично да се боя от Ричмънд, Джонсън, Брадли, O’Xapa… Ho аз наистина се страхувам от тях. Това е по-силно от мене. Имам логически глупавото, но емоционално силно убеждение, че тук става нещо неописуемо странно, дори окултно. Загубила съм самообладанието си. Отдала съм се на чувствата. Станала съм онова, което си мислех, че никога няма да бъда. Станала съм различна и съм поела по съвсем различен път от старата си същност. Вече не съм онази Сюзан Торнтън… и… това… просто… ме разкъсва.
Потръпна, задави се, сви се на леглото, седна с глава между коленете си, пое дъх и зарида.
В началото Макгий просто нямаше думи. После й подаде няколко книжни салфетки. И още няколко.
— Сюзан, съжалявам — каза накрая. — Как сте? — попита след малко. Наля й чаша вода.
Тя не я пожела.
Върна я на нощното шкафче.
Изглеждаше объркан.
— Как мога да ви помогна?
— Боже! — простена младата жена.
Докосна я.
Прегърна я.
Това можеше да направи.
Опря глава на раменете му и конвулсивно заплака. Постепенно осъзна, че сълзите не я карат да се чувства по-нещастна, както си бе мислила при упоритите си опити да ги спре. Вместо това я караха да се чувства по-чиста и по-добра, като че ли заедно с тях се изливаше болката и страданието, които ги бяха причинили.
— Всичко е наред, Сюзан — увери я той. — Ще се оправите. Не сте сама.
Макгий успя да я успокои, а такова нещо никога не бе й се случвало — навярно, защото на никого не бе разрешавала.
След няколко минути.
— Още няколко салфетки? — попита той.
— Не, благодаря.
— Как се чувствате?
— Като изцедена.
— Съжалявам.
— Не сте виновен вие.
— Непрекъснато ви натяквах за Брадли и O’Xapa.
— Не бих казала. Опитвахте се единствено да ми помогнете.
— И как само ви помогнах.
— Наистина ми помогнахте. Принудихте ме да застана лице в лице с нещо, което досега бях избягвала, а това ми беше ужасно необходимо. Не съм толкова твърда, колкото си мислех. Различна съм от онова, което си мислех, че съм. И може би това не е лошо.
— Всичко, което ми казахте за себе си, всичко, с което, според вас, се различавате от останалите хора — вярвахте ли в това наистина?
— Да.
— През всичките тези години?
— Да.
— Но за всекиго има някакъв предел.
— Вече го знам.
— И няма нищо лошо в това, че от време на време не успявате да поемете всичко — успокои я той.
— Напоследък наистина беше така. Твърде подчертано.
Постави ръка под брадичката й, повдигна лицето й и я погледна. Прекрасните му очи сега бяха по-сини от всякога.
— Каквото и да ви има, колкото и потайно да е то, колкото и трудно да ми бъде да стигна до същността му, аз ще го открия — увери я. — И ще ви накарам отново да се чувствате добре. Вярвате ли ми, Сюзан?
— Да. — Осъзна, че за пръв път в живота си доброволно поставя, поне донякъде, съдбата си в ръцете на друг човек.
— Ще открием каква е причината за объркването на възприятията ви, за натрапчивата ви мисъл за Гръмотевичния дом и ще ги преодолеем. Няма да ви се наложи да прекарате остатъка от живота си, като виждате Ърнест Харч и останалите трима в лицата на съвършено непознати хора.
— Ако именно това ми се случва.
— Това ви се случва — настоя той.
— Добре. Докато откриете причините за състоянието ми, докато ме накарате да се чувствам добре, аз ще се опитвам да се боря с тази лудост, с мъртъвците, които изведнъж оживяват и се появяват в болницата като санитари. Ще вложа всичко от себе си, за да се преборя с това.
— Можете. Сигурен съм.
— Но това не значи, че няма да се боя.
— Сега ви е разрешено да се боите. Вече не сте желязната лейди.
Тя се усмихна и издуха носа си. Макгий поседя още малко замислен на ръба на, леглото и накрай
