каза:
— Следващия път, когато ви се стори, че сте видели Харч, Джеликоу, Куинс или Паркър, можете да направите нещо, което да ви предпази от паниката.
— Бих искала да знам какво е.
— Ами когато завършвах стажа си в сиатълската болница — преди доста години, дори не ми се иска да си спомням преди колко, — имахме много случаи на поети свръхдози от наркотици. Пациентите винаги идваха в спешното отделение — или ги довеждаше полицията — с оплаквания от неприятни наркотични пътешествия и безконтролни халюцинации, които са ги карали или да се катерят по стените, или да стрелят по фантоми с истинско оръжие. Независимо дали болният бе поел ЛСД, ПЦП или друго вещество, ние не го лекувахме единствено с дезактивиращи препарати. Добавяхме и разговор. Съветвахме го да се отпусне. Държахме го за ръка и го успокоявахме. Казвахме му, че страшилищата, които са го преследвали, не са истински. И знаете ли какво? Обикновено разговорът помагаше, оказваше огромно успокояващо влияние. Дори в много случаи уговарянето играеше по-важна роля от дезактивиращите лекарства, които предписвахме.
— Значи това искате да правя, когато видя Харч или останалите? Да се успокоявам сама?
— Да.
— Просто да си казвам, че не са истински?
— Да. Казвайте си, че не са истински и че не могат да ви наранят.
— Както хората изричат молитви, с които да се предпазят от вампирите?
— Всъщност, ако мислите, че молитвата би ви помогнала, не се колебайте. Не се смущавайте от това.
— Никога не съм била особено религиозна.
— Няма значение. Ако ви се иска да се молите, не се колебайте. Правете онова, което ще ви позволи да запазите спокойствие, докато аз успея да намеря постоянното медицинско разрешение за проблема ви.
— Добре. Каквото кажете.
— А, радвам се, че най-после сте възприели правилното покорно отношение към лекуващия си лекар.
Тя се усмихна.
Той погледна часовника си.
— Забавих ви — реагира Сюзан.
— Само няколко минути.
— Съжалявам.
— Не се тревожете. Единствените пациенти, с които имаме уговорени часове тая сутрин, и без това са хипохондрици.
Тя се засмя. Учуди се, че още може да се смее.
Той я целуна по бузата. Беше само бързо докосване и свърши преди тя да осъзнае какво става. Вчера, когато си бе помислила, че се кани да я целуне по бузата, той се отказа в последния момент. Сега вече го бе направил, но тя все още не знаеше какво значи това. Дали беше просто израз на съчувствие, на съжаление? Дали беше просто симпатия? Приятелски жест? Или беше нещо повече?
Веднага след като я целуна, той се изправи и изглади смачканата си престилка:
— Съветвам ви да прекарате остатъка от сутринта във възможно по-пълна почивка. Четете, гледайте телевизия, правете всичко, което би откъснало мисълта ви от Гръмотевичния дом.
— Ще се обадя на четиримата и ще ги поканя за една игра на покер — подхвърли тя.
Макгий примигна, после поклати глава и се усмихна:
— Добре се възстановявате, няма що.
— Само се подчинявам на нарежданията на доктора си. Той настоява да запазя положителното си отношение каквото и да става.
— Госпожа Бейкър има право.
— За какво?
— За вас. Твърди, че духът ви винаги е висок.
— На нея всичко й прави впечатление.
— Госпожа Бейкър? На нея няма да й направи никакво впечатление, ако папата и президентът влязат през вратата ръка за ръка в този момент.
Сюзан се смути, защото не мислеше, че заслужава похвала, след като току-що се бе отпуснала и разплакала; изглади одеялото и чаршафа си и не отговори на комплимента.
— Изяжте си всичко, което ви донесат за обед — посъветва я Макгий. — А следобед искам да минете упражненията по лечебна физкултура, които бяхме предвидили за сутринта.
Сюзан се стегна.
Макгий сигурно бе забелязал рязката промяна у нея, защото добави:
— Това е много важно, Сюзан. Тази лечебна физкултура ви е необходима. Тя ще ви помогне да се изправите на крака значително по-скоро. А ако открием, че за проблемите, ви с възприятията има физическа причина, която изисква сериозна операция, вие много по-лесно ще се справите с напрежението и умората от хирургическата намеса, ако сте в добра физическа форма.
— Добре — въздъхна.
— Чудесно.
— Но моля ви…
— Какво има?
— Не ми пращайте Джели… — Тя се изкашля. — Не пращайте Брадли и O’Xapa да ме водят на долния етаж.
— Това е най-лесното. Имаме предостатъчно санитари.
— Благодаря.
— И не забравяйте — горе главата.
Сюзан подпря с юмрук брадичката си като че ли си повдигаше главата, за да даде театрален израз на героична, твърда като желязо решителност.
— А така — зарадва се той. — Мислете си, че сте Силвестър Сталоун от „Роки“.
— Мислите ли, че приличам на Силвестър Сталоун?
— Е… все пак повече, отколкото на Марлон Брандо.
— Брей, как добре знаете как да ласкаете момичетата, доктор Макгий.
— Да. Аз съм изключителен любовния; — Той й намигна, но това беше нормално намигване; нямаше нищо общо с намигването на Бил Ричмънд в коридора вчера. — Ще се видим довечера, когато правя вечерната си визитация.
После излезе.
Тя остана сама. Само с Джесика Сийфърт. Което си беше същото като да е сама.
И все още не бе я видяла.
Погледна към ограденото легло. От там не се долавяше ни най-малкото движение или шум.
Точно сега не й се искаше да е сама, затова се обади:
— Госпожо Сийфърт?
Нямаше отговор.
Замисли се дали да стане от леглото и да отиде дотам, за да види добре ли е госпожа Сийфърт. Но без сама да може да обясни защо, се боеше да дръпне паравана.
ГЛАВА 8
Сюзан се опита да изпълни заръките на лекаря. Взе една от книгите, почете малко, но историята не я заинтересува. Включи телевизора, но не попадна на програма, която да й хареса. Единственото нещо, което постоянно занимаваше мисълта й, беше мистерията с четиримата двойници, загадката около целта им. Какво възнамеряваха да й направят? Въпреки съветите на Макгий тя прекара голяма част от сутринта в размисъл за Харч и за останалите трима и в тревога.
„Явно доказателство за неестествено вглъбяване, натрапчива мисъл, психическо заболяване или
