вещество, където са складирани спомените за Гръмотевичния дом; чудите се дали това ограничено поражение би могло да оживи тези спомени и да ги превърне в основна мисъл, занимаваща съзнанието ми. Дали съм обсебена от убийството на Джери по простата причина, че някакъв необичаен натиск в ума ми насочва цялото ми внимание към Гръмотевичния дом? Дали този натиск не ме кара да добавям и нови подробности към стария кошмар? Дали микроскопичната промяна в главата ми не ме кара непрекъснато да твърдя, че виждам двойници на Харч и останалите, докато всъщност и Бил Ричмънд, и Питър Джонсън, и двамата санитари не приличат ни най-малко на четиримата членове на братството? Е, може би точно това става с мен. Или пък не. Веднъж си мисля, че това е обяснението. В следващата минута знам, че трябва да е нещо съвсем друго. Те не са двойници. Те са двойници. Те не са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Просто не знам. Господ да ми е на помощ, просто не знам какво става с мен, така че скъпи доктор Макгий, не ви обвинявам за объркването и съмненията ви.“
— Значи вече са четирима — заключи той. — Четирима двойници и всички те са тук, в болницата.
— Ами… не съм сигурна.
— Но нали току-що ми казахте…
— Мисълта ми е, че да, наистина изглеждат съвършено същите като хората, които убиха Джери. Но не съм сигурна дали не са нещо повече от двойници, да не са…
— Да?
— Ами може да са… нещо друго.
— Например.
— В случая с Паркър и Джеликоу…
— Продължавайте — подкани я той.
Сюзан просто не можеше да се застави да говори на глас за съществуването на призраци. Когато Карл Джеликоу я бе притиснал към матрака и здраво беше стиснал ръцете й, мисълта за свръхестествено обяснение не беше особено далеч от нея. Но сега вече изглеждаше като чиста лудост да се говори сериозно за мъртъвци, завърнали се от гробовете си, за да си отмъстят с кръв на живите.
— Сюзан?
Накрая го погледна в очите.
— Продължавайте — подкани я отново. — Ако двамата санитари не са просто двойници на Джеликоу и Паркър, ако са нещо друго, както казахте, какво точно имахте предвид?
Тя уморено махна с ръка:
— О, Боже, просто не знам. Не знам как да ви го кажа, как да го обясня на вас, а и на себе си. Не знам какво да мисля. Мога само да ви кажа какво видях с очите си — или какво си мисля, че съм видяла.
— Вижте, не искам да ви насилвам — бързо каза той. Знам, че това не е лесно за вас.
Видя съжаление в прекрасните му сини очи и веднага отмести поглед. Не искаше да бъде обект на съжаление за никого и особено за Джефри Макгий. Мразеше дори и мисълта за това.
Докторът замълча като гледаше в земята и очевидно размишляваше за нещо.
Тя избърса потните си длани върху чаршафа и се отпусна на възглавницата. Затвори очи.
Барабанният шум от дъжда, туп-туп-туп, превръщаше цялата уилоуокска долина в учебен плац.
— Да ви предложа нещо? — попита той.
— Определено имам нужда от това.
— Може и да не ви хареса.
— Да опитаме — отвори очи Сюзън.
— Нека доведа Брадли и О’Хара тук още сега.
— Джеликоу и Паркър?
— Имената им всъщност са Брадли и О’Хара.
— Така ми каза и госпожа Бейкър.
— Нека ги доведа тук. Ще помоля всеки от тях да ви разкаже по нещо за себе си — къде се е родил и израснал, къде е ходил на училище, как е постъпил на работа в тази болница. После можете и вие да им зададете въпроси, да ги попитате каквото пожелаете. Може би, ако поговорите малко с тях, ако ги поопознаете…
— Може би тогава ще реша, че не приличат чак толкова Паркър и Джеликоу в края на краищата — завърши мисълта му тя.
Той се приближи и сложи ръка на рамото й, като я принуди да погледне отново към него и да види пак съжалението.
— Не е ли поне възможно, че след като поговорите с тях, може да ги видите по друг начин?
— Разбира се. Не само е възможно и вероятно, а е почти сигурно.
Самообладанието и обективността й явно го изненадаха.
— Съвсем ясно ми е, че проблемът ми е или психологически — продължи тя, — или е резултат от някое органично мозъчно увреждане, свързано с катастрофата, а може би и непряко с нея, а с прекараните три седмици в кома.
Макгий тръсна глава и се усмихна; сега беше негов ред да се притесни:
— Все забравям, че сте учен.
— Няма нужда да ме ласкаете, доктор Макгий.
Засиял от облекчение, той постави длани на матрака и седна на ръба на леглото, до нея. Непринуденият му жест, спонтанният физически израз на радостта, която изпита от смислената й реакция, го накара да изглежда поне десет години по-млад и още по-привлекателен.
— Знаете ли, просто щях да се побъркам как по най-деликатен и приемлив начин да ви кажа — цялата работа с двойниците е навярно само в главата ви, а сега излиза, че сте го знаели през цялото време. Което значи, че навярно можем да отхвърлим две от диагнозите, които току-що очертахте — искам да кажа, че едва ли ви преследва някакво психологическо плашило. Вие сте прекалено стабилна за това. Вие сте направо удивителна!
— Значи най-добрата ми надежда остава нарушението в мозъчната дейност — с мрачна ирония заключи Сюзан.
— Но вижте — започна сериозно той, — не може да е нещо застрашаващо живота ви. Определено не е голям кръвоизлив или нещо подобно. Ако беше така, нямаше да сте така добре физически и в такова ясно съзнание. А и нещо сериозно наистина би се отчело на скенера, с който ви изследвахме, докато бяхте в кома. Това е нещо дребно, Сюзан, нещо, което се лекува.
Тя кимна.
— Но все още се страхувате от Брадли, О’Хара и другите двама, нали? — попита я.
— Да.
— Макар и сама да съзнавате, че най-вероятно всичко е само в главата ви.
— „Най-вероятно“ е точната дума.
— Мога да отида и по-далече, като кажа, че е определено проблем, свързан с възприятията, и се дължи на функционално мозъчно смущение.
— Навярно е така.
— Но все пак се боите от тях.
— Много.
— Но възстановяването ви не бива да се смущава от стрес или потиснатост — намръщи се той.
— Сигурно ще успея да се справя. Второто ми име все пак е Полиана3.
Той отново се усмихна:
— Ето така ви харесвам.
„Но освен това в сърцето си — помисли си Сюзан. — и за миг не допускам, че имам някакъв психологически проблем или мозъчно смущение. Тези отговори просто не са убедителни. Мога да ги приема с мисълта си, но все пак не ми се струват правилни. Чувствам, че е правилен отговорът, който изглежда безсмислен — тези мъже наистина са двойници на Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър, но не само в моите очи, а наистина; те искат нещо от мене — навярно живота ми.“
Потри с ръка челото си като че ли можеше да се отърси от умората си и да я захвърли настрани:
