учудите на апетита си през следващите една-две седмици. — Тя поглади сивата си коса. — Е, моята смяна свърши. Трябва да се прибера вкъщи и да се докарам в особено красив вид. Довечера имам голяма среща — ако боулингът, вечерята с хамбургер и пийването могат да се нарекат „голяма среща“. Би трябвало да зърнете човека, с когото излизам напоследък. Наистина е мъж на място. Ако бях трийсетина години по- млада, бих казала, че е екстра. Цял живот е бил дървар. С раменете му могат да се измерват врати. А да видите ръцете му! Има най-големите, най-коравите и най-мазолестите ръце, които сте виждали. Но иначе е кротък като агне.
— Изглежда, че довечера ви очаква голямо преживяване — усмихна се Сюзан.
— В това няма никакво съмнение — увери я тя и се обърна към вратата.
— Ъъъ… преди да тръгнете…
— Да, мила — обърна се към нея сестрата, — какво ви трябва?
— Бихте ли… ъъъ… проверили как е госпожа Сийфърт?
Сестрата изглеждаше учудена.
— Ами… — с притеснение продължи Сюзан, — просто… тя е толкова мълчалива…, въпреки че спи, мисля, че е прекалено мълчалива… чудех се да не би…
Госпожа Бейкър отиде направо до второто легло, дръпна края на паравана и стъпи зад него.
Сюзан се опита да долови какво има отзад, но не видя нито Джесика Сийфърт, нито каквото и да е освен гърба на сестрата. Вдигна поглед към Трейси и Хепбърн, които мълчаливо ръкомахаха и спореха на телевизионния екран. Изяде една лъжичка от сладоледа, който бе прекрасен, но от студеното й изтръпнаха зъбите. Погледна отново към паравана.
Госпожа Бейкър отново се появи и параванът се намести зад гърба й, а тя отново не можа да види нищо зад него.
— Не се тревожете — успокои я сестрата. — Не се е поминала. Просто спи като бебенце.
— Ах.
— Вижте, малката ми, не се тревожете за това, а? Тя няма да умре в тази стая. Ще остане тук няколко дена, може би една седмица, докато състоянието й се влоши достатъчно, за да я прехвърлят в интензивното отделение. Това ще стане там — сред дрънчащите и бипкащи системи за поддържане, които накрая изобщо няма да са в състояние да я поддържат. Разбрахме ли се?
— Ясно — кимна Сюзан.
— А така. Изяж си сега сладоледа. Ще се видим пак сутринта.
След като Телма Бейкър си тръгна, пусна звука на телевизора, изяде сладоледа и се опита да не гледа към закритото легло на госпожа Сийфърт.
От упражненията и от голямата порция сладолед накрая й се додряма. Без да спре „Ребро Адамово“, тя заспа.
Сънува, че взема участие в телевизионна игра пред публика от хора, облечени в смешни костюми. Самата тя носеше болничните си дрехи — пижама и бинт около челото. Досети се, че предаването е „Да се споразумеем“. Водещият, Монти Хол, бе застанал до нея. „Добре, Сюзан — започна той със сладникав ентусиазъм. — Искаш ли да запазиш хилядата долара, които си спечелила досега, или искаш да ги заложиш за онова зад завеса номер едно?“ Тя огледа сцената и видя, че там няма три спуснати завеси, както винаги, а три болнични легла, оградени с паравани. „Ще задържа хилядата долара“, отвърна тя. А Монти Хол продължи: „О, Сюзан, мислиш ли наистина, че това е разумно? Наистина ли си сигурна, че вземаш правилното решение?“ А тя отсече: „Ще запазя хилядата долара, Монти.“ Той огледа публиката в студиото и блесна с извънредно белите си зъби в широка усмивка: „А ти как мислиш, драга публика? Трябва ли тя да запази хилядата долара, като се има предвид колко малко неща могат да се купят с тях при тази инфлация или трябва да ги заложи на онова, което се намира зад завеса номер едно?“ Публиката единодушно изрева: „Заложи ги! Заложи ги!“ Сюзан решително тръсна глава и заяви: „Не ми трябва онова, което е зад завесата. Моля ви се, не го искам.“ Монти Хол — който напълно бе престанал да прилича на Монти Хол и сега бе добил подчертано дяволски вид, със сключени вежди, ужасни тъмни очи и злобно стиснати устни — грабна хилядата долара от ръката й и каза: „Ще направиш опит със завесата, Сюзан, защото ти наистина заслужаваш това. Тъкмо това те чака, Сюзан. Завесата! Нека видим сега какво има зад завеса номер едно!“ Параванът, който ограждаше първото болнично легло на сцената, се разтвори, а там седяха двама мъже с болнични дрехи — Харч и Куинс. И двамата държаха скалпели, а сценичното осветление просветваше върху острите им като бръснач ръбове. Те станаха от леглото и закрачиха през сцената към публиката, към Сюзан, с протегнати пред себе си скалпели. Публиката изрева от възторг и заръкопляска.
Няколко минути след като Сюзан се събуди от следобедната си дрямка, телефонът до леглото й иззвъня. Тя вдигна слушалката:
— Ало.
— Сюзан?
— Да.
— Боже, толкова се зарадвах, като разбрах, че си излязла от комата. С Бърт бяхме ужасно уплашени за теб!
— Извинявам се. Ъъъ… аз… не съм сигурна, че знам кой се обажда.
— Аз съм. Франи.
— Франи?
— Франи Паскарели, съседката ти.
— О, Франи. Разбира се. Извинявай.
Жената се поколеба преди да продължи:
— Ти… ъъъ… ти си спомнящ за мене, нали?
— Разбира се. Просто в началото не разпознах гласа ти.
— Чух, че си имала някаква… амнезия.
— Общо взето, вече се оправих.
— Слава Богу.
— Ти как си, Франи?
— Аз не съм толкова важна. Все така се клатя — с ужасната двойна брадичка и гадния, непрекъснато растящ корем, но все пак нищо не може да сломи духа ми. Нали ме знаеш? Но каквото си преживяла ти, за Бога! Кажи ми, как си?
— Ставам все по-дрбре.
— Колегите ти от работата… те мислеха, че може и да не излезеш от комата. Бяхме ужасно разтревожени. Но тази сутрин мина господин Гомез и каза, че ще се оправиш. Бях толкова щастлива, че събрах всички и изядохме цял кейк.
Сюзан се засмя.
— Слушай — продължи Франи, — недей да се тревожиш за къщата си и за разни такива неща. Ние имаме грижата за всичко.
— Уверена съм, че е така. Колко хубаво е, че ти си ми съседка, Франи.
— Ами и ти би направила същото за нас.
Говориха още няколко минути, не за нещо важно, просто за нормалните събития от квартала.
Сюзан почувства, когато остави слушалката, че е установила връзка с миналото, за което вече почти бе изгубила надежда. Не бе изпитвала такова чувство от разговора си с Фил Гомез, но той беше просто глас без лице, някакъв код. А сега тя си спомни за Франи Паскарели и споменът измени всичко. Двете не бяха особено близки приятелки; въпреки това разговорът с нея й помогна да осъзнае, че отвъд уилоуокската болница има и друг свят, в който тя накрая ще се завърне. Колкото и странно да бе обаче, разговорът с Франи я накара да се почувства по-изоставена и по-самотна от всякога.
Доктор Макгий тръгна на вечерната си визитация малко преди поднасянето на храната. Носеше сини дънки, червена карирана риза, син пуловер и отворена престилка. Космите от гърдите, черни като косата му, се къдреха през отворената яка на ризата. Беше така строен и красив, че изглеждаше като на снимка в някое от луксозните мъжки модни списания. Беше донесъл голяма, изящно опакована кутия шоколадови бонбони и няколко книги с меки корици.
