възможността да й причини болка. Бе я ощипал съвсем малко преди да й прилошее, секунди преди да припадне и да бъде изведена с носилката. Сега разбра, че жестокото ощипване бе предназначено да прикрие убождането от иглата на спринцовка. Харч я бе ощипал достатъчно силно, че да я накара да извика, а един от другите трима бързо й беше бил инжекция, преди началната болка да е отминала, преди да е в състояние да различи втората болка като отделно събитие. След като четиримата я бяха подложили на такъв цялостен тормоз, те нямаше как да доведат сцената до драматичен и достоверен финал, разбира се, освен ако тя не припаднеше — защото не бяха нито призраци, които могат просто да се стопят сред дим и свръхестествена светлина, нито изчезващ продукт на халюцинациите й, който избледнява, когато тя дойде на себе си. Щом не им бе направила услугата сама да припадне, те са били принудени да я извадят от строя с помощта на опиат. А бяха замаскирали инжекцията с ощипване, тъй като все пак няма призрак с чувство за собствено достойнство, който би прибягнал до натриевия пентатол или друго вещество, за да успее да се измъкне достатъчно мистериозно.
Сюзан се спря тъкмо когато се канеше да захапе кифлата си с лимонов пълнеж и вдигна ръкава на болничната си нощница. Белегът още личеше на мускула й, макар че бе започнал да пожълтява. Разгледа го внимателно, но бе минало прекалено много време, за да може да забележи възможния миниатюрен белег от убождане с игла.
Мъчителите й явно бяха допускали и други грешки, които не бе успяла да забележи. Наистина не би могла да осмисли и грешките, които беше забелязала, ако двойникът на Харч не бе забравил амулета в тоалетната. Амулетът й бе помогнал да прозре истината и да преразгледа с оправдано подозрение спомените си от останалите любопитни случки.
Трябва да се признае, че заговорниците се бяха справили изключително добре със задачите си досега — всъщност блестящо.
Но кои бяха тези хора? Кой беше вложил толкова пари, енергия и време в старателно изпълняваната постановка на тази триизмерна драма? И защо?
Какво, за Бога, искат от мен?
Не само отмъщение. Това е ясно. Нещо повече от отмъщение; нещо много по-странно… и по-лошо.
Въпреки че се бе разтреперала от страх и от това стомахът й се свиваше, Сюзан захапа сладката си кифла. Гориво за двигателя. Жизненоважна енергия за битката, която я чакаше.
Замисли се с нежелание за ролята на Джеф Макгий във всичко това и кифлата придоби вкуса на тебешир и загорча в устата й. Успя да преглътне със значително усилие първата си хапка, която й се стори като буца глина. Едва не се задави.
Невъзможно бе Джеф да не е знаел какво се прави с нея.
Той участваше в това.
Беше един от тях — които и да са те.
Макар да разбираше, че трябва да яде, за да поддържа силите си, особено след като болестта не беше единственият и дори главният й неприятел, Сюзан не можеше да сложи в уста нова хапка. Самата мисъл за храна й бе противна. Като все още усещаше по небцето си вкуса на глина от сладката кифла, тя махна подноса със закуската.
Беше вярвала на Макгий.
Той я бе предал.
Беше го обичала.
Той се бе възползвал от любовта й.
И най-лошото, с желание го бе оставила да й дава указания, да се грижи за оцеляването й, а това не бе позволявала на никого преди това, дори не бе помисляла да го позволи на когото и да е от познатите си — освен може би на баща си, който пък никога не бе поискал да поеме тази отговорност. А сега бе пренебрегнала най-важния си принцип за опиране единствено на себе си, бе разрешила на Джеф Макгий да я измъкне от черупката й, беше му позволила да поеме съдбата й в свои ръце заради сърдечните му уверения, че иска да се грижи за нея, заради нежните му заявления за привързаност — сега той я бе предал. Преднамерено.
Както и останалите, той играеше своя роля в заговора, чиято единствена цел изглежда беше да я накара да загуби разсъдъка си.
Почувства се манипулирана. Почувства се глупачка. Мразеше го.
Корпорацията „Майлстоун“.
Събитията от последните няколко дена бяха пряко свързани с корпорацията.
Тя се съсредоточи изключително напрегнато в продължение на няколко минути, за да преодолее черната пелена на амнезията, която покриваше всичките й спомени за работата й, но отново видя, че преградата не е пелена, а здрав щит, наистина непреодолима оловна стена.
Колкото повече се напрягаше да се сети, толкова по-голям и по-тъмен ставаше страхът й. Тя по интуиция схващаше, че не смее да си спомни работата си в „Майлстоун“. Да си спомни значеше да умре. Чувстваше, че е така, но не разбираше защо. За Бога, какво толкова страшно имаше в „Майлстоун“?
Чудеше се и за автомобилната злополука. Наистина ли бе станала? Или и тя беше лъжа?
Затвори очи и се опита отново да изживее няколкото минути на шосето непосредствено преди катастрофата, която (навярно) бе станала преди четири седмици. Завоят на пътя… навлизането в него… бавно, бавно… после мрак. Помъчи се да преодолее неотстъпчивата амнезия, но не си припомни нищо. Изпитваше чувството, че тя не е катастрофирала.
Нещо ужасно бе станало на онзи планински път, докато вземаше острия завой, и то не е било нещастен случай. Бяха я чакали там — които и да са били те, — бяха я отвели насила, за да я настанят тук. Ето как бе получила нараняването по главата си. Не можеше да го докаже, не си спомняше как я отвличат, но не изпитваше и никакво съмнение.
Двайсет минути след като Сюзан бе изяла студената си закуска, Джеф Макгий се отби при сутрешната си обиколка.
Целуна я по бузата и тя му отвърна, макар да предпочиташе той изобщо да не я докосва. Усмихна се и се престори, че й е приятно да го види, защото не искаше той да разбере за подозренията й.
— Как се чувстваш тази сутрин? — Докторът се опря небрежно на леглото й и се усмихна, явно беше напълно убеден в способността си да я баламосва.
— Прекрасно — отвърна му, като искаше да го респектира със силата си. — Освежена.
— Хубаво ли спа?
— Като мечка по време на зимния сън. Добро успокоително ми беше предписал.
— Радвам се, че е подействало. Щом стана дума за лекарства, определил съм ти още една таблетка метилфенидат за девет часа и една за пет следобед.
— Не са ми нужни.
— О, вече сама си поставяш диагноза? Да не си се измъкнала и да си завършила медицинския факултет нощес?
— Не беше нужно. Пратиха ми дипломата по пощата.
— И колко ти излезе?
— Петдесет долара.
— По-евтино от моята.
— Боже, на това се надявах. — Тя насила докара на лицето си усмивка. — Виж, метилфенидатът не ми е нужен просто защото вече не страдам от депресия.
— Може би не точно в този момент. Но може да получиш по всяко време нов пристъп на дълбока нарколептична депресия, особено, ако те споходи още една от халюцинациите ти. Аз имам доверие на профилактичната медицина.
„А аз вярвам, че ти си изпечен мошеник, доктор Макгий“ — помисли си тя, но каза:
— Но не ми трябват хапчета. Уверявам те, добре съм.
— А пък аз ти казвам, че аз съм докторът.
— На когото трябва да се подчинявам.
— При всяко положение.
