— Това е страхотно — призна тя. — Пък и да си кажа откровено, никога не съм обичала свещите.
Подаде й още няколко списания и два нови криминални романа:
— Помислих си, че може да си изчела онова, което имаше.
Стоя при нея повече от два часа и говориха за много неща. Накрая усилията да се прави на невинна, напрежението от преструвките, че го обича, когато всъщност го мразеше, й дойдоха прекалено много. Откри, че е доста добра актриса, но видя също, че измамата й се отразява твърде зле. Чувстваше се изтощена и облекчена, когато накрая Макгий я целуна за лека нощ и си тръгна.
Беше облекчена, да, но и по някакъв любопитен начин съжаляваше, че той си тръгва. Преди да го види как излиза, не би повярвала, че би могла да съжалява за него, но когато той премина прага и изчезна в коридора, Сюзан изведнъж и неочаквано почувства празнота. Знаеше, че можеше никога да не го види отново — освен може би в съда; където би бил сред подсъдимите по делото за отвличането й и за особения тип мъчения, на които бе подложена. Въпреки убеждението й, че е измамник, тя все още намираше компанията му за приятна. Беше чаровен както винаги. Все така можеше да поддържа интересен разговор. Все още имаше чудесно чувство за хумор и весел, заразителен смях. И най-лошото, изглеждаше обзет от любов към нея. Беше положила всички усилия да прозре през него, да разграничи двуличния мръсник от светеца, какъвто изглеждаше, напрегнато се бе опитала да долови лъжите му сред пороя от любовни думи, но не бе успяла.
„Ако мислиш за своя интерес, забрави го — сърдито си заповяда тя. — Просто го изтрий от съзнанието си. Изцяло. Мисли си как да се измъкнеш оттук. Това е важното. Да се измъкнеш.“
Погледна стенния часовник.
Осем и три минути.
Отвън мракът за миг отстъпи пред една светкавица.
Дъждът все така валеше.
В девет часа Тина Сколари донесе успокоителното, което Макгий бе предписал. Тя отново изигра пантомимата, че го слага в уста, а после пое несъществуващото хапче с чашата вода, която сестрата й поднесе.
— Да спите сладко — пожела й Тина Сколари.
— Не се съмнявам, че ще е така.
Няколко минути след като сестрата излезе, Сюзан изгаси лампата край леглото си. Остана стенното осветление, от чиито фосфорни отблясъци стаята губеше цветовете си всичко изглеждаше или пепелявосиво, или призрачно бяло. Нощното осветление не можеше да прогони скупчилите се сенки, но вършеше работа за онова, което се канеше да прави.
Изчака още няколко минути в леглото, като се взираше в тъмния таван, по който от време на време проблясваше по някоя отразена от мокрия прозорец светлина. Искаше да е сигурна, че сестрата няма да се върне с някое забравено лекарство или за да я подсети, че на другия ден трябва да стане рано заради новите тестове.
Накрая стана и отиде до килера. Свали две възглавници и две одеяла от рафта и ги отнесе до леглото си. Подреди ги под завивката в очертание, което — надяваше се — би могло да мине за свита, спяща жена. Имитацията беше нескопосана, но не й се губеше повече време за това; никой нямаше да й даде награда за майсторлъка.
Върна се до килера. Пресегна се зад куфарите и напипа вързопа дрехи, които си бе приготвила през деня. Стенният часовник показваше девет и трийсет и четири, когато бе прибрала пижамата и се бе облякла с дънките, пуловера, чорапите и маратонките, когато взе портфейла си от нощното шкафче.
Пъхна и амулета в джоба на дънките си, макар че той не можеше да бъде доказателство пред никого освен пред нея самата.
Отиде до вратата и се ослуша с опряна до нея глава. Отвън не се чуваше нищо.
След миг на притеснено колебание тя избърса потните си длани в дънките и бутна вратата. Съвсем малко. Надникна в добре осветения коридор. Отвори вратата още малко. Показа главата си. Погледна наляво. Надясно. Никой не се виждаше.
В коридора беше тихо. Толкова тихо, че въпреки добре полирания под, безукорните жълти стени и почистените от прах флуоресцентни лампи сградата изглеждаше изоставена като че ли тук не бе стъпвал човешки крак от векове.
Сюзан излезе от стаята, като затвори тихо вратата зад гърба си. Остана за миг опряна в нея, без да смее да се отдели, готова при най-малкия признак от приближаваща се сестра да се обърне, да изтича до леглото си и да легне, като махне грубо оформената кукла.
Вляво от нея беше пресечката на коридорите, където страничните алеи се вливаха в дългия централен коридор. Ако станеше нещо неприятно, би трябвало да се очаква оттам, защото стаята на сестрите се намираше зад ъгъла, по-надолу от централния коридор.
Тишината обаче оставаше все същата и се смущаваше единствено от ниския далечен тътен на бурята.
Убедена, че по-нататъшното колебание е по-опасно от каквото и да решеше да направи сега, Сюзан внимателно тръгна вдясно, встрани от пресечката на коридорите, право към голямата противопожарна врата в края на късия коридор, където имаше червен надпис ИЗХОД. Придържаше се близо до стената и непрекъснато се озърташе назад, към средата на сградата.
Отчетливо чуваше скърцането от гумените си подметки върху добре полирания под. Звукът всъщност не беше силен, но действаше на нервите по същия неприятен начин като шума от стържене с нокти по черната дъска.
Достигна без произшествия металната противопожарна врата и я отвори. Намръщи се, когато дръжката изтрака от тежестта й, а големите панти на вратата тропнаха и заскърцаха. Тя бързо премина прага, излезе на площадката и затвори тежката врата зад себе си колкото можеше по-тихо, което все пак беше по-шумно от очакванията й.
Стъпалата бяха от гол бетон и тънеха в полумрак. Имаше само по една малка електрическа крушка на всяка площадка. Тук-таме между етажите по бетонните стени играеха сенки от прах и мръсотия.
Сюзан стоеше съвършено неподвижна и слушаше. Това стълбище бе дори по-тихо от коридора на втория етаж. Разбира се, тя бе вдигнала толкова шум с вратата, че ако на стълбите имаше пазач, сега той би стоял замръзнал и заслушан също като нея.
И все пак беше сигурна, че е сама. Навярно не бяха поставили охрана, тъй като не са очаквали тя да се опита да избяга, а и не знаеха, че се е досетила за номерата им. А персоналът на болницата — или каквото там бе това заведение — навярно използваха само общия и служебния асансьор, като оставяха стълбите само за извънредни случаи, когато няма ток.
Пристъпи до черното желязно перило и се надвеси над него; погледна нагоре и надолу. Над нея се виждаха още четири отсечки със стъпала и четири площадки. Дъното на стълбите се виждаше долу след още две отсечки стъпала и една площадка.
Спусна се до края на стълбата, където имаше две противопожарни врати — едната, от вътрешната страна на шахтата, явно водеше към коридора на първия етаж, а другата бе поставена на външната стена. Сюзан хвана лоста, с който се отваряше, и я открехна десетина сантиметра.
В бетонната шахта нахлу студен вятър и се завъртя около краката на Сюзан. Сякаш я душеше като голямо, разтревожено куче, което иска да реши дали да залюлее опашка, или да я захапе.
Пред вратата имаше малък облян от дъжда паркинг, осветен от две високи жълти улични лампи, които носеха двойките си глобуси като луминесцентни плодове. Местата за коли бяха твърде малко за обществен паркинг. Но ако мястото се използваше от персонала, къде бяха колите? След като сега нямаше час за свиждания, външни коли естествено не би трябвало да има, но в служебния паркинг, дори и нощем, колите биха били доста. Тук колите бяха четири понтиак, форд и още две, чиито марки тя не позна.
В паркинга нямаше никой, така че тя излезе навън и остави противопожарната врата да се затвори зад гърба й.
Дъждът сега едва валеше, явно бурята отново беше затихнала. От нощното небе се спускаше само рядка влажна мъглица.
Вятърът обаче пронизваше. Изправи рошавата руса коса на Сюзан, насълзи очите й и я накара да замижи. Когато духнеше по-силно, издаваше рев като зъл дух, а младата жена се принуждаваше да навежда
