студент в брайърстедския колеж, по времето, когато бе помогнал да убият Джери Стийн в Гръмотевичния дом — Хърбърт Паркър.
— Леле мале! — възкликна той. — Госпожицата, изглежда, има някакви проблеми.
— Ами виж какво, горкичката си е мислела, че е успяла да ни избяга — обясни Джеликоу.
— Сериозно? — учуди се Паркър.
— Не й ли е ясно, че никога не може да ни избяга? Не знае ли, че сме мъртви?
Джеликоу й се ухили:
— Не знаеш ли, че сме мъртви, глупава малка кучко?
— Трябва да си чела за това във вестниците — припомни й Паркър. — Не си ли спомняш?
— За катастрофата — подсказа Джеликоу.
— Беше преди около единайсет години.
В съседната ниша невидимата телефонистка продължаваше да говори с патрулиращите полицаи като че ли в централната стая не се бе случило нищо особено. Но тази жена би трябвало да знае.
— Претърколихме проклетата кола като някаква играчка — обясни Джеликоу.
— Превъртя се два пъти — добави Паркър.
— Как се сплеска само!
— Как се сплескахме ние!
— И всичко заради тая курва.
И двамата тръгнаха към гишето, без да бързат; промушваха се през бюрата захилени.
— А сега си мисли, че ще й е много лесно да ни избяга — засмя се Карл Джеликоу.
— Ние сме мъртви, глупава кучко — изръмжа Паркър. Не разбираш ли какво значи това? Не можеш да се скриеш от мъртъвци.
— Защото можем да бъдем навсякъде…
— … където и да е…
— … всички едновременно.
— Това е едно от преимуществата на смъртта.
— Която, общо взето, няма много преимущества. — Джеликоу отново се изхили.
Бяха стигнали почти до гишето.
Сюзан се беше задъхала, дишаше тежко като че ли осигуряваше въздуха за разпалена пещ.
— Вие не сте мъртви, проклетници гадни! — Изведнъж откри, че е възвърнала гласа си.
— Мъртви сме…
— … и погребани…
— … и отишли в ада…
— … и завърнали се оттам. — Адът вече е тук.
— Особено за тебе, Сюзан. Известно време за тебе това ще е адът.
Джеликоу беше тръгнал към дъската на гишето, която се вдигаше, за да се мине навън.
Близо до ръката на Сюзан имаше тежък стъклен пепелник. Тя реши накрая да действа, грабна пепелника и го запрати по главата му.
Той реши да не остава на мястото си и да позволи на предмета да премине вълшебно през тялото му, за да покаже, че наистина е дух. Джеликоу прояви учудващ за мъртвец страх да не бъде наранен. Скри се бързо зад гишето.
Пепелникът не го уцели, удари се в едно бюро и се разби.
На гишето имаше и голямо полицейско фенерче. Сюзан грабна и него. Вдигна го над рамото си готова да го запрати по Джеликоу, но с ъгълчето на окото си забеляза как Паркър измъква пистолета си, така че хукна през чакалнята, през стъклената врата и навън в нощта.
Клоните на гигантския бор отвън се клатеха и за миг десетките хиляди зелени иглички блеснаха от лъчите на поредната светкавица.
Сюзан изтича до откраднатия понтиак. Влезе бързо в него и посегна за ключовете, които бе оставила в контакта.
Ключовете ги нямаше.
Погледна към стъклената врата.
В момента двамата мъже излизаха от каменната сграда. Не бързаха особено.
Тя се плъзна по седалката, мина към дясната врата, бързо я отвори и излезе, като остави колата между себе си и двамината.
Огледа се, за да избере най-подходящия път за бягство, като се молеше краката й да издържат. Слава Богу, че бе ходила на лечебна физкултура при госпожа Аткинсън! Иначе не би могла да стигне и дотук. Но четирите дена упражнения и добра храна още не значеха, че е възстановила напълно силите си. Накрая щеше да рухне и при нея това щеше да стане по-бързо отколкото при Джелокоу и Паркър.
През шума от дъжда и рева на вятъра Джеликоу й викна:
— Няма смисъл да бягаш, Сюзан.
— Няма къде да се скриеш! — добави Паркър.
— Майната ви — изруга тя и продължи да тича.
ГЛАВА 16
Къщата изглеждаше гостоприемна. Оградената с храсти алея водеше от бялата ограда към широк покрит вход с дървени перила и старовремска люлка, окачена на покривни греди. През дантелените пердета на долните прозорци струеше топла светлина.
Сюзан остана няколко минути при оградата, като разглеждаше къщата и се чудеше дали ще бъде в безопасност в нея. Беше премръзнала, мокра и нещастна, а дъждът продължаваше да я облива. Искаше й се да влезе, да се стопли и изсуши, но нямаше намерение да попадне в нов капан; желанието й беше да почувства, че всичко с къщата е наред, преди да отиде до вратата, да позвъни и да помоли за помощ. „Давай — подкани се тя. — Направи го. Недей просто да си стоиш така. За Бога, може ли целият проклет град да е замесен в заговора!“
В болницата наистина бяха замесени всички, но все пак тя не беше истинска болница. Беше корпорацията „Майлстоун“, каквото, по дяволите, и да представляваше тя.
Полицията също бе замесена, а това беше възмутително тревожно; затрудняваше я сериозно, макар да знаеше как би могло да се стигне до това. Ако се случеше някоя мощна компания да поеме изцяло контрола върху икономическия живот в малък град като Уилоуок — чрез работните места, които осигурява, и плащаните от нея такси, — влиянието й върху местните власти добиваше такива огромни размери, че тя можеше да използва тайно и полицията за собствените си цели. Сюзан не знаеше със сигурност дали „Майлстоун“ единственият работодател в града, но беше съвсем ясно, че компанията е използвала влиянието си заедно с много пари, за да поквари местната полиция. Положението бе необичайно, макар и не невероятно.
Но заговорът положително свършваше дотук. „Майлстоун“, всичките служители в компанията и полицията участваха наистина — това тя бе склонна да допусне. И така мащабът на заговора беше сериозен. Но в него не можеше да се намесват произволно много хора, защото би започнал да се пука по шевовете. Самата природа на конспирациите изключваше възможността в тях да има хиляди участници.
И все пак тя оставаше в дъжда до вратата, оглеждаше къщата, завиждаше на хората, които си стояха на топло и сухо… и се боеше от тях.
Намираше се на три пресечки от полицейското управление. Беше се измъкнала от Джеликоу и Паркър без особени трудности — с тичане по сенчестите места на градинските алеи и стрелкане от едно дърво на друго.
Всъщност, даваше си сметка тя сега, измъкването от двамата се бе оказало прекалено лесно. Като откриването на ключовете върху таблото на понтиака, когато й трябваше кола. Лесните изходи основателно не й вдъхваха доверие.
Необичайно ярка светкавица за миг превърна нощта в ден. Дъждът рукна още по-силно, а й стана и по-
