глава и да прегърбва рамене. Беше и изненадващо студено — щипеше по лицето и проникваше през пуловера й. Тя съжаляваше, че няма яке. Помисли си, че е прекалено студено за септември в Орегон. Вятърът приличаше повече на късноноемврийски. Дори на декемврийски.
Дали я бяха излъгали за датата? Защо, за Бога, би трябвало да я лъжат и за това? Но, от друга страна — защо пък не? Беше толкова безсмислено, колкото и всичко останало.
Отдалечи се от аварийния изход и влезе под сянката на люлеещ се вечнозелен храст, където клекна за малко, за да реши накъде да поеме. Можеше да отиде към главния вход на болницата и да тръгне по пътя, който води право в Уилоуок. Или можеше да заобиколи и да влезе в града по-предпазливо, по заобиколен път, да не би случайно някой от болницата да я забележи.
Просветваха далечни светкавици, а гръмотевиците звучаха като дерайлирали в тъмнината влакове.
Откъдето и да минеше, щеше много да се намокри. Влажната мъгла вече бе започнала да прилепва косата й към черепа. Дъждът скоро щеше отново да се усили и щеше да я направи вир-вода.
Тогава й хрумна да направи нещо, което плашеше с безразсъдността си, и тя бързо се зае с него, преди да е имала време да размисли и да се откаже. Втурна се към най-близката кола в паркинга, към зеления понтиак.
Оставените коли бяха четири — имаше четири възможности някой да е оставил ключовете си на контакта, под седалката или някъде зад огледалцето. В градчета като Уилоуок, където почти всички се познават, хората не се тревожат толкова от крадците на коли колкото в големите градове или предградията им. Вярвай на съседа си — на някои благословени места хората все още се придържаха към тази максима. Четири коли, четири възможности. Щастието едва ли щеше да й се усмихне, но си струваше да ги огледа.
Достигна понтиака и опита вратата при мястото на шофьора. Не беше заключена.
Когато отвори вратата, осветлението в купето се запали. Стори й се ярко като лъч от морски фар; реши, че със сигурност се е издала и алармените уредби всеки миг ще зазвънят.
— По дяволите!
Вмъкна се зад кормилото и бързо затвори вратата, без да я е грижа за шума, искаше единствено да спре проклетата светлина.
— Глупачка — изруга се тя.
Разгледа паркинга през замъгленото, мокро предно стъкло. Не видя никого. Вдигна глава към светещите прозорци на четириетажната болница — и там никой не надничаше, никой не я гледаше.
Въздъхна с облекчение и пое дълбоко дъх. В колата вонеше на застоял тютюнев дим. Самата Сюзан не пушеше, обикновено се дразнеше, а понякога й прилошаваше от подобен мирис. Но този път той й действаше като приятен парфюм, защото поне не беше болничен мирис.
Все по-уверена, че ще успее да се измъкне, тя се наведе и пъхна едната си ръка под седалката, за да опипа пода за ключовете…
… и замръзна.
Ключовете бяха в контакта.
Проблясваха под жълтеникавата светлина на уличните лампи, която проникваше през прозорците.
Видът им стресна Сюзан. Загледа се в тях със смесица от въодушевление и съмнение; откри, че започва спор със самата себе си.
„Нещо не е наред.“
„Не, накрая малко да ми потръгне и на мен.“
„Прекалено лесно се получава.“
„Нали точно това се надявах да открия?“
„Но е прекалено лесно.“
„Някои кора си оставят ключовете в контакта в малките градове.“
„И то в първата кола, която ти е попаднала?“
„Каква разлика има дали е първата, четвъртата или стотната кола?“
„Разликата е, че става прекалено лесно.“
„Това е просто късмет. Отдавна ми е време и на мен да ми потръгне.“
„Прекалено лесно е.“
Яркото острие на една светкавица разцепи непрогледното небе и отекна гръм. Дъждът отначало заваля на отделни струи, после се превърна в ненадеен, ужасен потоп.
Сюзан слушаше как дъждът бие по покрива на колата, гледаше го как се стича, осветен от разкъсаната жълта светлина, по предното стъкло, наблюдаваше го как нарушава непрекъснато гладката повърхност на локвите по настилката. Нямаше никакво намерение да върви пеша чак до града, който беше поне на километър и половина или на повече, А ако решеше да тръгне по заобиколен път. Защо е нужно да се бори с бурята, когато има на свое разположение съвършено надеждна кола? Добре, получило се е може би прекалено лесно — е, хубаво, дори без „може би“; прекалено лесно и още как — но все пак не е забранено нещата да потръгват гладко и лесно от време на време. Да открие ключове при първия опит беше лесно, беше и благосклонна намеса на провидението — това е всичко. Какво друго би могло да бъде? Завъртя стартера. Моторът запали веднага.
Пусна фаровете и чистачките, включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Излезе от паркинга и мина покрай главния вход на болницата. Озова се на еднопосочна алея с едно платно и зави в неправилната посока, защото иначе би попаднала точно пред ярко осветения покрит вход, откъдето някой би могъл да я забележи. Достигна края на късата съединителна алея, без да попадне на насрещно движение, и спря на пресечка с двупосочно шосе.
Като хвърли поглед към четири етажната сграда, от която току-що бе избягала, видя голям знак върху добре подстриганата морава. Беше дълъг около два метра и половина и висок повече от метър, основата му бе каменна и го заобикаляха ниски градински храсти. Върху горната му страна бяха разположени четири малки прожектора, чиито лъчи осветяваха едрите бели букви, разположени на наситеносин фон. Дори през силния, носен от вятъра дъжд Сюзан без всякакви затруднения успя да разчете знака:
КОРПОРАЦИЯ „МАЙЛСТОУН“
С невярващи очи се загледа в двете думи.
После отново вдигна поглед към сградата с объркване, вледеняващ страх и гняв. Изобщо не беше болница.
Но какво, за Бога, беше тогава?
А и корпорацията „Майлстоун“ не би ли трябвало да е разположена в Нюпорт Бийч, Калифорния? Там живееше и тя. Тъкмо там се предполагаше, че работи.
„Дим да те няма оттук“ — настойчиво си каза тя.
Зави наляво и се спусна надолу, по-далече от корпорацията.
Уилоуок се виждаше през дъжда и мъглицата из по-ниските участъци като сбор от слаби, мъгляви светлини, които не беше ясно точно откъде идват, много от тях образуваха слети жълто-бели петна.
Сюзан си спомни думите на доктор Витески, че градът има около осем хиляди жители. Било е просто хвалба. Просто не изглеждаше толкова голям. Обитаваха го, в най-добрия случай, четири хиляди души.
Когато отмина билото на големия хълм, както бе приведена над кормилото и надничаща през мятащите се чистачки, Сюзан забеляза някаква промяна в светлините на Уилоуок. Сега те трептяха, примигваха и се къдреха, като че ли целият град представляваше огромна неонова табела със сложна форма. Илюзията, разбира се, се дължеше на времето.
Онова, което не се променяше обаче, беше представата за неголемия размер на града. Все още изглеждаше значително по-малък, отколкото би бил, ако в него живееха осем хиляди души. Недостатъчно голям дори и за четири хиляди.
Шосето рязко зави надясно и се спусна от последното възвишение, навлезе сред първите градски къщи. Прозорците на някои от тях светеха, други бяха тъмни; всички обаче бяха забулени от дъжда и настъпващата мъгла.
Шосето се превърна в градската Главна улица. Не биха могли да изберат по-безинтересно и по- подходящо име за основния си път. Центърът на Уилоуок приличаше на средищата в поне още десетина хиляди града, пръснати из страната. Имаше миниатюрен парк с паметник на героите от войната при входа. Имаше закусвалня, наречена „Ресторант Дю дроп“, чиято малка неонова буква д се канеше всеки момент да
