изгори, а по витрините й имаше други неонови надписи за различни марки бира, В града явно имаше доста дребни фирми, няколко местни предприятия, малки клонове на крупните национални магазини: железария „Дженкинс“, цветарница „Лора Лий“, представителство на „Сиърс“ единствено за каталожни поръчки, кафене „Пленти Гуд“, в чиито сепарета Сюзан забеляза десетина насядали посетители; две шивашки ателиета, магазин за готови мъжки облекла; уилоуокски клон на Първа национална банка; кино „Главна улица“, в което сега даваха заедно две от касовите комедии на миналото лято, „Артър“ и „Континентал Дивайд“; заемна и спестовна служба на банката „Трифт“ с типичния за фирмата голям часовник за времето и температурата; квартал с три автомобилни сервиза, „Арко“, „Юниън 76“ и „Мобил“, и с безистен за електронни игри; телевизори и принадлежности на фирмата „Братя Джулини“; малка книжарница и още една закусвалня вляво; универсален магазин и базар за дребни домашни потреби „Г.С. Мърфи“ вдясно; погребална агенция „Хатауей и синове“, разположена встрани от улицата, зад голяма тревна площ; празна витрина, будка за хамбургери, мебелен магазин…
Макар Уилоуок да приличаше на още десет хиляди други малки града в толкова свои особености, две неща изглеждаха… особени. На Сюзан й се стори, че всичко в града е прекалено подредено. Фасадите на всички магазини изглеждаха като пребоядисани през последния месец. Дори сервизите на „Арко“, „Юниън 76“ и „Мобил“ блестяха от чистота — колонките за бензин светеха, през вратите до тях се виждаха добре осветени и стегнати гаражи. Покрай тротоарите нямаше и следа от смет. И от двете страни на улицата имаше дървета, издигащи се от равномерно разположени процепи в тротоарите — от короните им личеше, че са не само добре гледани, а са съзнателно превърнати в два дълги реда съвършени двойници. Нито една от крушките на многото улични лампи не бе изгоряла. Нито една. Единствената реклама с мигаща буква бе на „Ресторант Дю дроп“ и това, изглежда, бе най-ярък пример за немарливост в града.
Може би в Уилоуок господстваше изключително силно и широко разпространено чувство на гражданска добродетелност, а жителите бяха подчертано съзнателни. А може би дъждът и мъглицата смекчаваха картината и прикриваха всичко, което бе износено и остаряло. Само че обикновено дъждът придава по- мръсен и запуснат вид, а не обратното. И би ли могла единствено гражданската добродетелност да обясни излъчването на града, който изглеждаше като обитаван от роботи?
Друга странност бе малкият брой на колите. В отминатите три квартала тя бе забелязала само три коли и един фургон, паркирани до тротоарите. В паркинга до кино „Главна улица“ стояха само две коли, а при ресторант „Дю дроп“ имаше още една кола и един пикап. Досега не бе забелязала друга движеща се кола — единственият шофьор тази вечер бе тя.
Наистина времето беше лошо. Хората благоразумно си бяха останали вкъщи тази вечер.
От друга страна, много ли бяха познатите й, които винаги постъпваха разумно?
Не особено много.
Не толкова много.
Ресторант „Дю дроп“ беше от този тип заведения, чиято работа върви отлично и посред най-голямата буря. Обикновеният дъжд не е в състояние да спре сериозния пияч, когато е решил да прескочи до любимото си заведение, и повечето от тях биха използвали колите си — като подходящо средство да се пребият, когато се прибират на зигзаг в два часа сутринта.
„Продължавай да караш — каза си Сюзан. — Остави зад гърба си това място и продължавай да караш. Не спирай. В този град нещо не е наред.“
Но тя нямаше пътна карта, не познаваше околността, не й беше ясно какво е разстоянието до най- близкия град, а и се страхуваше, че преживяванията й от болницата — от „Майлстоун“ — са започнали да я превръщат в параноичка. Стигна началото на четвъртата пресечка и забеляза едно място, където със сигурност щеше да открие помощ. Вмъкна колата си в паркинга.
Беше ниска каменна сграда с плочи върху покрива и широка стъклена входна врата, малко по на юг от значително по-внушителната общинска съдебна палата.
Сюзан спря откраднатия понтиак близо до входа. Беше доволна да излезе от колата; мирисът на застоялия тютюнев дим изобщо бе престанал да й се струва приятен, макар че не напомняше на болницата.
Притича под силния дъжд. Спря за миг под голямо дърво, в чиято корона студеният вятър шепнеше многогласно. Оттам изтича до бял алуминиев навес и накрая стигна стъклената врата.
Озова се в типична учрежденска стая със сиви стени, флуоресцентно осветление и под с многоцветни плочки, поставени, за да не личи овехтяването. U-образно гише отделяше по-голямата част от централната стая от чакалнята непосредствено зад вратата. Отмина няколко неудобни на вид метални стола, две масички, отрупани с различни общински брошури, и отиде право до гишето.
Зад преградата имаше няколко бюра, шкафове за папки, голяма работна маса, автомат за минерална вода, ксерокс, голяма стенна карта на общината и огромно табло за обяви, покрито със забодени съобщения и снимки, обяви за издирвани престъпници и разни листчета.
В някаква ниша, която не се виждаше, телефонистка говореше по радиото с патрулираща кола. Атмосферни смущения прекъсваха сигнала.
В предното помещение имаше само един човек. Той седеше с гръб към гишето и към Сюзан и пишеше на машина.
— Извинете — обади се тя, като отърсваше водата от веждите си с ръка, — Бихте ли могли да ме упътите?
Той обърна въртящия се стол, усмихна се и се представи:
— Аз съм полицаят Уитлок. С какво мога да ви бъда полезен?
Беше млад, може би на двайсет, двайсет и една години.
По-скоро пълничък.
Имаше мръсна руса коса, кръгло лице, брадичка с трапчинки, чип нос и бързи свински очички.
Усмивката му бе крива и неприятна.
Беше Карл Джеликоу.
Сюзан пое дълбоко дъх — той прониза дробовете й като пирон; не можа да го издиша.
По времето, когато носеше дрехи на болничен санитар, се наричаше Денис Брадли. Сега беше облечен с кафява униформа, на ръкава и на джоба на ризата му бе пришит знакът на общинската полиция, в черен кобур на пояса си носеше пистолет калибър 45 и се наричаше полицай Уитлок.
Тя не можеше да продума. Шокът бе прекъснал гласните й струни, както би станало, ако бяха обгорени с горелка, гърлото й бе пресъхнало, почувства устата си като обгоряла и суха.
Не можеше да помръдне.
Накрая издиша мъчително, насили се да поеме още въздух, но все още не можеше да помръдне.
— Чудиш се, а? — захили се Джеликоу и се надигна от въртящия се стол.
Сюзан поклати глава — първо бавно, после яростно, като се опитваше да си докаже, че го няма.
— Наистина ли си мислеше, че можеш да ни се измъкнеш така лесно? Наистина ли? — запита той, както стоеше с разкрачени крака, с ръка върху кобура си.
Тя го гледаше вцепенена, със залепнали на пода крака. Беше хванала здраво ръба на гишето, като че ли то беше единствената й връзка с действителността.
Без да снема свинските си очички от нея, Джеликоу извика на някого в другата стая:
— Хей, ела да видиш кой ни е дошъл на гости.
Появи се още един полицай. Беше двайсет, двайсет и една годишен, с руса коса, кестеняви очи и светла, обсипана с лунички кожа. Когато носеше престилката на санитар, се наричаше Патрик O’Xapa. Сюзан не знаеше какво беше името му сега, но помнеше как се казваше преди тринайсет години като
