— Как би могъл целият град да бъде отровен наведнъж?
— От някаква храна.
— О, може би ако всички са били на пикник и са яли една и съща развалена салата от картофи или заразено свинско месо, или нещо подобно. Малко вероятно. Единственият организиран градски пикник е на Четвърти юли.
— Заразена вода?
— Не, освен, ако всички не са решили да пият в точно определен момент и никой не е имал възможност да предупреди останалите.
— Което е невъзможно.
— Още повече, това изобщо не прилича на тези видове реакции от отравяния, за които съм чувала.
Пекарнята на Либерман. Чиста, бяла постройка с тента на сини и бели ивици. По време на ски-сезона туристите се редяха на дълги опашки, седем дни в седмицата само за да си купят голям сладкиш, направен от кори и поръсен с канела, кръгла кифла или шоколадови сладки и тарталетки с кестени и мандариново- шоколадова украса по средата, както и други вкуснотии, които Джейкъб и Айда Либерман приготвяха с извънредна гордост и голямо майсторство. Либерман обичаха работата си толкова, че бяха избрали да живеят близо до нея, в апартамент над пекарнята (сега там не светеше) и въпреки че от април до октомври от търговията не се печелеше толкова, колкото през останалата част на годината, те държаха магазина отворен от понеделник до събота, независимо че сега не беше сезонът. Хората идваха с коли от всички близки планински градчета — Маунт Ларсън, Шейди Руст и Пайнвил — и купуваха пълни торби и кутии от произведенията на семейство Либерман.
Джени се наведе по-близо до голямата витрина, а Лайза залепи чело на стъклото. В задната част на помещението, където се намираха фурните, през отворена врата струеше ярка светлина, осветявайки част от магазина. Малки масички за кафе стояха от лявата страна, до всяка имаше по два стола. Белите емайлирани витрини със стъкла отпред бяха празни.
Джени се молеше Джейкъб и Айда да са избягнали съдбата, която явно бе сполетяла Сноуфилд. Те бяха двама от най-милите и внимателни хора, които бе срещнала в живота си. Хора като Либерман правеха Сноуфилд приятно място за живеене, рай в един свят, където грубостта и жестокостта бяха объркващо обичайни.
Като се отдръпна от витрината на пекарнята, Лайза каза:
— Ами токсични отпадъци? Изтичане на химикали. Нещо, което би изпуснало облак смъртоносен газ.
— Не и тук — каза Джени. — В тези планини няма никакви токсични отпадъци. Никакви фабрики. Нищо такова.
— Понякога се случва да дерайлират влакове и да се разливат цистерни с химикали.
— Най-близката железопътна линия е на тридесет километра.
Със смръщени от мислене вежди, Лайза се отдалечи от пекарнята.
— Чакай. Искам да надникна вътре — каза Джени и пристъпи към вратата на пекарнята.
— Защо? Няма никой.
— Не можем да сме сигурни. — Тя натисна дръжката, но не можа да я отвори. — В задната стая свети, в кухнята. Може би се подготвят за сутрешното печене, без да са разбрали какво се е случило с града. Тази врата е заключена. Хайде да заобиколим.
Зад солидната дървена врата, един тесен, покрит отгоре служебен проход минаваше между пекарнята на Либерман и салона Лъвли Лейди. Вратата бе затворена само с резе, което отстъпи пред несигурните пръсти на Джени. Вратата се отвори с поскръцване и стържене на несмазаните си панти. Тунелът между сградите бе отблъскващо тъмен; единствената светлина идваше откъм далечния край, мътно сиво петно във формата на арка, където проходът свършваше на друга уличка.
— Това хич не ми харесва — каза Лайза.
— Всичко е наред, скъпа. Стой близо до мен и ме следвай. Ако се объркаш, потърси с ръка стената.
Въпреки че Джени не искаше да засилва страха на сестра си като разкрие собствените си съмнения, неосветеният проход също я изнервяше. С всяка стъпка пасажът сякаш се стесняваше и я притискаше. На четвъртината от пътя в тунела я обзе тревожното чувство, че тя и Лайза не са сами. Секунда по-късно усети нещо да се движи в тъмното пространство, под покрива, на три метра над главите им. Не чуваше нищо друго освен отекващите в тъмнината стъпки, своите и тези на Лайза; не можеше да види нищо. Просто изведнъж усети враждебно присъствие и докато гледаше косо напред в черния таван на пасажа, бе сигурна, че тъмнината се… променя. Променя се. Движи се. Горе по гредите на покрива.
Каза си, че си въобразява, но по средата на тунела животинският й инстинкт неудържимо я караше да излезе оттам, да избяга. Не бе обичайно за лекарите да изпадат в паника; хладнокръвието бе част от подготовката им. Ускори леко вървежа си, не много, не в паника; сетне, след няколко крачки, ускори още малко, докато не побягна, въпреки желанието си.
Изскочи в уличката. Тук бе тъмно, но не така тъмно, както в тунела.
Лайза изскочи от прохода, препъвайки се, подхлъзна се на едно мокро петно на асфалта и за малко да падне.
Джени я подхвана и я предпази от падането.
Те отстъпиха, наблюдавайки изхода на тъмния покрит пасаж. Джени вдигна револвера, който бе взела от кантората на шерифа.
— Усещаш ли го? — попита Лайза напрегнато.
— Горе под покрива има нещо. Предполагам, че са птици, в най-лошия случай няколко прилепа.
Лайза поклати глава.
— Не, не. Н-не под покрива. Беше свито до стената.
Продължиха да се взират в тунела.
— Видях нещо под гредите — каза Джени.
— Не — настоя момичето, енергично тръскайки глава.
— Какво си видяла тогава?
— Беше до стената. Отляво. По средата на тунела. Почти се препънах в него.
— Какво беше?
— Аз… не мога да го определя. Всъщност не го видях.
— Чу ли нещо?
— Не. — Очите на Лайза бяха приковани към тунела.
— Подуши ли нещо?
— Не. Обаче… тъмнината беше… Значи, на едно място тъмнината беше… различна. Усещах нещо да се движи… или нещо подобно на движение… местене…
— Точно като онова, което мислех, че съм видяла — но горе на гредите.
Изчакаха. Нищо не излезе от прохода.
Постепенно ударите на сърцето на Джени преминаха от диво препускане в бърз тръс. Тя свали револвера.
Дишането им стана по-тихо. Нощта отново утихна.
Съмненията на Джени отново изплуваха. Тя започна да подозира, че двете с Лайза просто са се поддали на истерията. Това никак не й хареса. Не съвпадаше със собствената й представа за себе си. Но бе достатъчно откровена да отбележи неприятния факт, че бе изпаднала в паника.
— Просто сме напрегнати — каза тя на Лайза. — Ако нещо или някой ни застрашаваше, досега щеше да се появи зад нас, не смяташ ли?
— Може би.
— Хей, знаеш ли какво може да е?
— Какво? — попита Лайза.
Студеният вятър отново се появи и тихо зави в пасажа.
— Може да са били котки — каза Джени. — Няколко котки. Те обичат да се разхождат по такива пасажи.
— Не смятам, че бяха котки.
