— Обзалагам се, че има доста свестни момчета на моята възраст.
— Сноуфилд не е много голям град — предупреди я Джени. — Но предполагам, че ще се намерят няколко свестни момчета.
— Но по време на сезона ще ги има с дузини!
— Хей, детенце! Няма да излизаш с разни пришълци — поне още няколко години.
— Защо пък не?
— Защото аз го казвам.
— Но защо?
— Преди да излизаш по срещи с момчета, трябва да знаеш откъде са, какви са и от какви семейства произхождат.
— О, мога чудесно да преценявам характери — каза Лайза. — Първото ми впечатление обикновено е точно. Не трябва да се тревожиш за мен. Няма да се мотая с някой убиец с брадва или откачен изнасилвач.
— Сигурна съм, че няма — каза Джени, намалявайки скоростта на един остър завой, — защото ще излизаш само с местните момчета.
Лайза въздъхна и поклати театрално глава в знак на разочарование.
— В случай, че не си забелязала, Джени, докато те нямаше преминах пубертета.
— О, това не ми убягна.
Взеха завоя. Още една права отсечка пред тях и Джени натисна отново газта.
— Сега имам гърди — рече Лайза.
— И това забелязах — отвърна Джени, приемайки невъзмутимо момичешките й брътвежи.
— Вече не съм дете.
— Нито пък възрастна. Ти си девойка.
— Аз съм млада жена.
— Млада? Да. Жена? Още не.
— Господи!
— Чуй ме. Аз съм законната ти настойница. Нося отговорност за теб. Освен това съм твоя сестра и те обичам. Ще правя това, което смятам — и което зная, че е най-доброто за теб.
Лайза шумно въздъхна.
— Защото те обичам — наблегна Джени.
Лайза смръщено отвърна:
— Май си също толкова стриктна, колкото беше мама.
Джени кимна.
— Може би повече.
— Господи.
Джени хвърли поглед към Лайза. Момичето гледаше през страничния прозорец. Лицето й почти не се виждаше, но не личеше да е ядосана; не се цупеше. Всъщност устните й бяха леко извити в неопределена усмивка. Независимо дали го разбират или не, всички деца обичат да бъдат наставлявани. Дисциплината е израз на загриженост. Номерът е да не си много тираничен.
Вглеждайки се отново в пътя, Джени хвана волана с две ръце и рече:
— Ще ти кажа какво ще ти позволявам да правиш.
— Какво?
— Ще ти позволявам да си връзваш обувките.
Лайза премигна.
— Хм?
— И да влизаш в банята, когато пожелаеш.
Неспособна да издържи повече в позата на накърнено достойнство, Лайза се изхихика.
— Ще ми позволиш ли да ям, когато съм гладна?
— О, абсолютно. — Джени се усмихна. — Дори да оправяш леглото си сутрин.
— Много си великодушна! — каза Лайза.
В този момент момичето изглеждаше дори по-младо от възрастта си. С маратонки, джинси и каубойска риза, неспособна да удържи смеха си, Лайза изглеждаше мила, нежна и страшно уязвима.
— Приятели ли сме? — попита Джени.
— Приятели.
Джени бе учудена и доволна от лекотата, с която общуваха през дългия път от Нюпорт Бийч. Все пак, въпреки кръвната връзка, те бяха почти непознати. На тридесет и една години, Джени бе със седемнадесет години по-възрастна от Лайза. Бе напуснала дома си преди втория рожден ден на Лайза, шест месеца преди смъртта на баща им. През годините в медицинското училище и по време на специализацията като интернист в болницата Калъмбия Пресбитериън в Ню Йорк, Джени бе твърде заета с работа и далеч от дома, за да посещава редовно майка си и Лайза. После, след като завърши лекарската си специализация, тя се завърна в Калифорния и отвори кабинет в Сноуфилд. През изминалите две години работеше усилено за създаването на добра клиентела, която да обслужва в Сноуфилд и още няколко малки градчета в планините. Неотдавна майка им почина и едва тогава Джени започна да съжалява, че не е била по-близка с Лайза. Може би щяха да успеят да наваксат пропуснатите години — сега, когато останаха сами.
Пътят се издигаше постепенно и здрачът за момент се разпръсна, когато колата излезе от сенчестата планинска долина.
— Ушите ми са като натъпкани с памук — каза Лайза и се прозя да изравни налягането.
Направиха още един остър завой и Джени намали скоростта. Отпред се простираше дълъг, спускащ се надолу път, който преминаваше в Скайлайн роуд, главната улица на Сноуфилд.
Лайза внимателно се взираше през предното стъкло, изучавайки града с явно удоволствие.
— Изобщо не е, каквото си представях!
— Какво си очаквала?
— О, нали знаеш, много грозни малки мотели с неонови реклами, много бензиностанции, такива неща. Но това място наистина е чудесно!
— Имаме много строги строителни принципи — каза Джени. — Неонът не е приемлив. Пластмасовите табели не са позволени. Никакви ярки цветове, никакви кафенета с форма на кафеник.
— Супер е — каза Лайза, зяпайки докато бавно преминаваха през града.
Рекламите представляваха груби дървени табели, всяка с името на магазина и вида на дейността му. Архитектурата бе малко еклектична — норвежки, швейцарски, баварски и френско-италиански алпийски стил, — но всяка сграда бе построена в един или друг планински стил със свободно използване на камък, плочи, дърво, открити греди, цветно и оловно стъкло. Частните домове нагоре по Скайлайн роуд също бяха украсени със сандъчета цветя, балкони и градински веранди с декоративни огради.
— Наистина е красиво — каза Лайза докато Джени караше нагоре по хълма към скиорските лифтове и високия край на града. — И винаги ли е толкова тихо?
— О, не — каза Джени. — През зимата градът наистина оживява и…
Остави изречението недовършено като осъзна, че градът не бе просто тих. Изглеждаше направо мъртъв.
През всеки друг мек септемврийски неделен следобед поне някои от жителите щяха да се разхождат навън по плочите на тротоарите и да седят по балконите и верандите с изглед към Скайлайн роуд. Зимата приближаваше и тези последни дни на хубавото време бяха особено ценени. Ала днес, когато следобедът преминаваше във вечер, тротоарите, балконите и верандите бяха пусти. Дори в онези магазини и къщи, в които светеше, нямаше признаци на живот. Джениният Транс Ам бе единствената кола, която се движеше по дългата улица.
Тя спря пред знака стоп на първата пресечка. Сен Мориц уей пресичаше Скайлайн роуд, простирайки се три преки на изток и четири на запад. Погледна в двете посоки, но не видя никого.
Следващата пресечка също беше пуста. Както и пресечката след нея.
— Странно — каза Джени.
— Трябва да има някое страшно шоу по телевизията — каза Лайза.
