— Сигурно е така.
Минаха покрай ресторант Маунтинвю на ъгъла на Вейл лейн и Скайлайн. Вътре светеше, но през големите ъглови витрини не се виждаше никой. Маунтинвю бе любимо място за срещи на местните жители и през зимата, и извън сезона и бе необичайно ресторантът да бъде напълно пуст по това време на деня. Дори не се виждаха никакви сервитьорки.
Лайза явно бе загубила интерес към неестествената тишина, въпреки че първа я бе забелязала. Отново зяпаше и се възхищаваше на чудната архитектура.
Но Джени не можеше да повярва, че всички са се струпали пред телевизорите, както предположи Лайза. Мръщейки се объркано, тя поглеждаше към всеки прозорец докато караше колата си към хълма. Не забеляза признаци на живот.
Сноуфилд бе дълъг шест пресечки от началото до края на наклонената главна улица, къщата на Джени бе по средата на най-горната отсечка, от западната страна на улицата, близо до скиорските лифтове. Представляваше двуетажна швейцарска хижа от камък и греди с три прозореца с капаци от страната на улицата и мансарда. Начупеният на множество ъгли покрив бе покрит с каменни плочи, изпъстрени в сиво, синьо и черно. Къщата бе построена на шест метра от постлания с каменни плочи тротоар, зад висок до кръста жив плет. В единия край на верандата имаше табелка с надпис; ДЖЕНИФЪР ПЕЙДЖ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА; написани бяха и приемните часове.
Джени паркира колата в късата алея.
— Каква готина къща! — възкликна Лайза.
Първата къща, която някога Джени бе притежавала; обичаше я и се гордееше с нея. Само видът на къщата я стопли и ободри, за момент забрави странната тишина, обгърнала Сноуфилд.
— Е, не е много голяма, особено след като отделих част от долния етаж за чакалня и кабинет. А и все още банката притежава повече от нея, отколкото аз самата. Но наистина има стил, нали?
— Много — отвърна Лайза.
Те излязоха от колата и Джени откри, че след залеза студеният вятър се е засилил. Беше облечена в зелен пуловер и джинси, но въпреки това потръпна. Есента в планините бе променлива, меки дни се редуваха с хладни нощи.
Дженифър се протегна, раздвижи схваналите се от продължителното шофиране мускули и затвори вратата. Звукът проехтя към планината и надолу към града. Бе единственият звук в здрача.
Застана за момент до колата, загледана към Скайлайн роуд и центъра на Сноуфилд. Нищо не помръдваше.
— Бих могла да остана тук завинаги — заяви доволно Лайза, щастливо взирайки се надолу към града.
Джени се ослуша. Ехото от затръшнатата врата заглъхна и не се замести от друг звук, освен мекия шепот на вятъра.
Има разни видове тишина. Всички те не си приличат. Тишината в драпираните с кадифе стаи на погребалния дом е много по-различна от мрачната и ужасна тишина на скръб в самотната спалня на вдовицата. На Джени й се стори, че в тишината на Сноуфилд има тъга; обаче не знаеше защо се чувства така и дори защо изобщо й дойде тази странна мисъл. Спомни си тишината на спокойната лятна нощ, която в действителност не е тишина, а неуловим хор от крилата на нощните пеперуди, блъскащи се в прозорците, щурците, движещи се в тревата и лекото поскръцване на верандата. Сноуфилдският безшумен сън бе наситен с такива неща, както и с трескава активност — далечни гласове, движение, борба — почти извън досега на сетивата. И нещо друго. Съществуваше и тишината на зимната нощ, дълбока и безчувствена, но в очакване на оживените нарастващи шумове на пролетта. Сега тишината също бе изпълнена с очакване и това караше нервите на Джени да се напрягат.
Искаше й се да извика, да попита дали има някой тук. Не го стори, защото съседите можеха да се покажат, изплашени от вика й, всички невредими, объркани от нейната реакция и тогава щеше да изглежда смешна. Доктор, който се държи глупаво на публично място в понеделник, е доктор без пациенти във вторник.
— …да остана тук завинаги, вечно — казваше Лайза, все още превъзнасяйки красотата на планинското селище.
— Не те ли… тревожи? — попита Джени.
— Кое?
— Тишината.
— Да, чудесна е. Толкова е спокойно.
Наистина бе спокойно. Нямаше и следа от нещо тревожно.
Джени се чудеше защо тогава е толкова напрегната. Тя отвори багажника на колата и извади куфара на Лайза, после още един.
Лайза вдигна втория куфар и посегна към сака си в багажника.
— Не се претоварвай — каза Джени. — И без това трябва да се връщаме още няколко пъти.
Прекосиха ливадата по каменната пътека и продължиха до верандата, където от кехлибарено червеникавия залез се стелеха сенки като разцъфващи листчета на нощни цветя. Джени отвори вратата и влезе в тъмното антре.
— Хилда, пристигнахме!
Нямаше никакъв отговор. Единствената светлина в къщата бе в далечния край на коридора, зад отворената кухненска врата.
Джени остави куфара и светна в коридора.
— Хилда?
— Коя е Хилда? — попита Лайза, пускайки куфара и сака.
— Икономката ми. Знае по кое време ще пристигнем. Мислех, че вече е приготвила вечерята.
— Ау, икономка! Искаш да кажеш, че живее тук?
— Има апартамент над гаража — каза Джени, слагайки портмонето си и ключовете от колата на малката масичка под голямото огледало в месингова рамка.
Лайза бе впечатлена.
— Хей, ти да не би да си богата, а?
Джени се засмя.
— Едва ли. Всъщност не мога да си позволя Хилда — но също така не мога да си позволя да съм без нея.
Чудейки се защо свети в кухнята, след като Хилда не е там, Джени тръгна по коридора, а Лайза я следваше отблизо.
— С часовете в кабинета и спешните случаи от още три други планински градчета никога не бих яла нещо друго освен сандвичи с кашкавал и понички, ако не беше Хилда.
— Добра готвачка ли е? — попита Лайза.
— Прекрасна. Прекалено добра, що се отнася до десертите.
Кухнята беше обширна и с висок таван. Тенджери, тигани, черпаци и други съдове висяха на блестящата неръждаема метална стандартна рамка над централния готварски блок с четири котлона, грил и място за обработване на продуктите. Плотовете бяха покрити отгоре с теракотни плочи, а шкафовете бяха от тъмен дъб. В другия край на стаята имаше двойна мивка, двойна фурна, микровълнова печка и хладилник.
Щом прекрачи прага, Джени се обърна наляво и отиде до писалището, където Хилда съставяше менюто и пишеше списъците за покупки. Там би трябвало да намери бележка. Не намери такава и когато се извърна от малкото писалище, чу сподавения вик на Лайза.
Момичето бе заобиколило до далечната страна на централния готварския блок. Стоеше до хладилника и гледаше надолу към нещо на пода пред мивката. Цялата трепереше, а лицето й бе страшно бледо. Изпълнена с внезапен страх, Джени бързо заобиколи блока.
Хилда Бек лежеше на пода по гръб, мъртва. Беше се втренчила в тавана с безжизнени очи и безцветният й език се показваше между зъбите и подпухналите й устни.
Лайза вдигна поглед от умрялата жена, взря се в Джени, опита се да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.
