Спомнихме си за тях, когато ти разправяше, че си чул звуци от куче и котка по телефона. Сър, какво се е случило с всички животни?
— Никой не е забелязал куче или котка — каза Лайза. — Или пък чул лай.
Спомняйки си безмълвните улици, Брайс се намръщи и каза:
— Прави сте. Това е много странно.
— Джени казва, че в града е имало известен брой доста големи кучета. Няколко немски овчарки. Един доберман, който тя познава. Дори един датски дог. Не мислиш ли, че те трябва да са се съпротивлявали? Не мислиш ли, че някои от кучетата са успели да избягат? — попита момичето.
— Добре — каза бързо Горди, изпреварвайки отговора на Брайс, — значи може би то е било достатъчно голямо да се справи с едно обикновено ядосано куче. Добре, значи ние знаем също така, че куршумите не го спират, което показва, че сигурно нищо не може да го спре. То изглежда е голямо и силно. Обаче, сър, голямо и силно не означава непременно много нещо за една котка. Котките са бързи като светкавица. Трябва да е нещо страшно много коварно, за да се справи с всички котки в града.
— Много коварно и много бързо — каза Лайза.
— Да-а — каза разтревожено Брайс. — Много бързо.
Джени точно бе започнала да яде сандвича си, когато шерифът Хамънд седна на един стол до бюрото и постави чинията на коленете си.
— Имаш ли нещо против да ти правя компания?
— Съвсем не.
— Тал Уитмън ми разказа, че си била бичът на местната моторизирана банда.
Тя се усмихна.
— Тал преувеличава.
— Този човек не знае да преувеличава — отвърна шерифът. — Нека ти разкажа нещо за него. Преди шестнадесет месеца бях за три дни на една конференция в Чикаго и когато се завърнах, Тал бе първият човек, когото видях. Попитах го дали се е случило нещо докато ме е нямало, а той отвърна, че всичко било както обикновено — пияни шофьори, сбивания по баровете, няколко кражби, разни КНД…
— Какво е КНД? — попита Джени.
— О, това са случаите с котка на дърво.
— В действителност полицаите не спасяват котки, нали?
— Да не ни мислиш за безсърдечни? — попита той, преструвайки се на възмутен.
— КНД? Хайде де!
Той се усмихна. Имаше прекрасна усмивка.
— На всеки няколко месеца ни се случва да сваляме някоя котка от дърво. Но КНД не означава само котка на дърво. Това е нашето съкращение за всяко досадно обаждане, което ни отвлича от по-важната работа.
— А-ха.
— Няма значение, когато се върнах от Чикаго онзи път, Тал ми каза, че през тези три дни всичко било наред. А после, сякаш съвсем случайно, добави, че имало опит за обир в един денонощен магазин. Когато се случило, Тали бил там като купувач, без униформа. Но дори когато не е на служба, от полицая се изисква да носи оръжието си и Тал имал револвер в кобур на глезена. Разказа ми, че единият от нападателите бил въоръжен; каза, че бил принуден да го убие и каза да не се тревожа дали е имал право да го застреля или не. Каза, че е направил нужното. Когато се заинтересувах за него, той отвърна: „Брайс, това наистина бе едно забавление“. По-късно разбрах, че двама от нападателите са заплашвали да застрелят всички. Вместо това, Тал застрелял единия, но не преди той да стреля по него. Негодникът прострелял лявата му ръка и чак секунда след; това Тал го убил. Раната на Тал не била сериозна, но страшно кървяла и трябва много да го е боляло. Разбира се, не видях превръзката, защото тя беше под ръкава на ризата му и Тал не си даде труда да спомене за нея. Та ето го Тал в денонощния магазин, целият в кръв, и разбира, че е свършил патроните. Вторият негодник, който грабнал изпуснатото от първия оръжие, също няма патрони и решава да избяга. Тал се втурва след него, започва бой от единия до другия край на малкия супермаркет. Мъжът бил пет сантиметра по-висок и десет кила по-тежък от Тал и не бил ранен. Но знаеш ли какво ми каза офицерът от подкреплението, че намерили, когато дошли по-късно? Казаха, че Тал бил седнал на тезгяха до касата, без риза, и пиел чаша благодарствено кафе, а в същото време продавачът се опитвал да спре кръвоизлива. Единият от заподозрените бил мъртъв. Другият бил в безсъзнание, проснат в лепкава маса от различни сладкиши. Изглежда те паднали върху рафт с кексове по средата на боя. Стотина пакети със закуски били разпилени по пода, а Тал и другият ги били изпотъпкали докато се борели. Повечето от опаковките били разкъсани. Имало различни видове бисквити и десертчета по цялата пътека. Зигзагообразни следи от обувки били отпечатани направо върху боклука, така че можело да се проследи развитието на боя, просто гледайки лепкавата следа.
Шерифът завърши разказа си и погледна с очакване към Джени.
— О! Да, той ти е казал, че арестуването е било лесно — просто едно забавление.
— Да, забавление. — Шерифът се усмихна.
Джени погледна към Тал Уитмън, който в другия край на стаята ядеше сандвич и разговаряше с Брогън и Лайза.
— Виждаш ли — каза шерифът, — щом Тал казва, че си бичът на Хромовия демон, аз зная, че той не преувеличава. Просто не му е в стила.
Джени поклати глава, впечатлена.
— Когато разказах на Тал за малкото си недоразумение с онзи мъж, когото той нарича Джийн Тър, той реагира така, сякаш това е най-смелата постъпка, която някой е извършил. В сравнение с неговия арест, моята случка изглежда като препирня на детска площадка.
— Не, не — отвърна Хамънд. — Тал не се е шегувал. Наистина мисли, че си много смела. И аз мисля така. Джитър е змия, д-р Пейдж. От отровните.
— Можеш да ме наричаш Джени, ако искаш.
— Добре, Джени-ако-искаш, ти можеш да ме наричаш Брайс.
Той притежаваше най-сините очи, които тя бе виждала някога. Усмивката му се отразяваше ясно както в светещите му очи, така и в извивката на устните му.
Докато се хранеха, те разговаряха за незначителни неща, сякаш тази вечер бе като всяка друга. Той притежаваше впечатляваща способност да предразполага хората, независимо от обстоятелствата. Излъчваше спокойствие. Тя бе благодарна за мирния антракт.
Обаче, когато привършиха с храненето, той насочи разговора отново към сегашното критично положение.
— Познаваш Сноуфилд по-добре от мен. Трябва да намерим подходяща щаб-квартира за тази операция. Това място е твърде малко. Скоро ще дойдат още десетина мъже. И групата на Копърфилд сутринта.
— Колко души ще изпрати?
— Поне десетина. Може би двадесет. Нужна ми е щаб-квартира, от която да мога да контролирам всяко действие. Може да останем тук с дни, така че трябва да има помещение за спане на хората, които не са на дежурство, и трябва да имаме място, където всички да се хранят.
— Някой от хотелите сигурно ще свърши работа — каза Джени.
— Може би. Но не искам хората да спят двама по двама в различни стаи. Ще са много уязвими. Трябва да намерим една голяма спалня.
— Тогава хотел Хилтоп е най-подходящото място. Намира се на една пресечка оттук, от другата страна на улицата.
— О, да, разбира се. Най-големия хотел в града, нали?
— Да. Хилтоп има голямо фоайе, което преминава в бар.
— Пил съм там един-два пъти. Ако сменим мебелите във фоайето, можем да го превърнем в работно помещение за всички.
— Има освен това голям ресторант, разделен на две помещения. Едната част може да стане трапезария, а ако свалим матраци от стаите, другата част може да стане спалня.
— Хайде да погледнем — каза Брайс.
Той остави празната си картонена чиния на бюрото и стана.
