Никой не каза нищо.
— Някаква теория какво би могло да е това?
— Отвратително — отвърна Лайза и потръпна.
— Точно такова беше — каза д-р Пейдж, успокояващо прегръщайки малката си сестра през раменете.
Брайс бе впечатлен от емоционалната сила и жилавост на докторката. Тя изглежда поемаше всяко сътресение, на което я подлагаше Сноуфилд. Всъщност тя се държеше по-добре от неговите хора. Единствено тя не отклони очи, когато срещна неговите; посрещна погледа му открито.
Тази жена, помисли си той, е изключителна.
— Невъзможно — каза Франк Отри. — Точно такова беше. Абсолютно невъзможно.
— По дяволите, какво става с вас? — попита Уоргъл и сви вежди. — То беше само една птица. Нищо повече. Само една проклета птица.
— Да имаш да вземаш! — отвърна Франк.
— Само една отвратителна птица — настоя Уоргъл. Когато другите не се съгласиха, той каза: — Лошото осветление и сенките навън ви дават фалшиво впечатление. Не сте видели това, което си мислите, че сте видели.
— И какво смяташ, че сме видели? — попита го Тал.
Лицето на Уоргъл почервеня.
— Не видяхме ли същото нещо, което ти не искаш да повярваш, че си видял? — настоя Тал. — Една нощна пеперуда? Видя ли една дяволски голяма, отвратително невъзможна пеперуда?
Уоргъл сведе поглед към обувките си.
— Видях една птица. Просто една птица.
Брайс разбра, че Уоргъл има толкова малко въображение, че не може да обхване невъзможното дори когато го види със собствените си очи.
— Откъде дойде? — попита Брайс.
Никой не знаеше.
— Какво искаше? — попита той.
— Нас — каза Лайза.
Всички изглежда бяха съгласни с тази оценка.
— Но нещото на прозореца не беше това, което взе Джейк — каза Франк. — То беше слабо, леко. Не би могло да отнесе едър мъж.
— Тогава какво е взело Джейк? — попита Горди.
— Нещо по-голямо — отвърна Франк. — Нещо много по-силно и по-зло.
Брайс реши, че е дошло времето да им разкаже за нещата, които бе чул — и почувствал — по телефона, между разговорите с губернатора Ретлок и генерал Копърфилд: мълчаливото присъствие; окаяните писъци на чайките; предупредителния звук на гърмящата змия; и най-лошото, агонизиращите отчаяни писъци на мъже, жени, деца. Не бе имал намерение да отваря дума за това преди настъпването на утрото, преди идването на дневната светлина и подкрепленията. Но те биха могли да забележат нещо важно, което той бе пропуснал, някоя следа, която да им бъде от помощ. Още повече, сега, когато всички те бяха видели нещото на прозореца; в сравнение с него случката с телефона вече не бе така шокираща.
Другите изслушаха Брайс и тази нова информация предизвика отрицателен ефект върху тяхното държание.
— Кой ли дегенерат би записал писъците на жертвите си? — попита Горди.
Тал Уитмън поклати глава.
— Може да е нещо друго. Може да е…
— Да?
— Е, никой от вас не би искал да чуе това точно сега.
— След като си започнал, довърши — настоя Брайс.
— Добре — отвърна Тал, — ами ако не е било запис? Искам да кажа, ние знаем, че от Сноуфилд са изчезнали хора. В действителност изчезналите са повече от мъртвите. Значи… ами ако изчезналите са били държани някъде? Като заложници. Може би писъците са идвали от хора, които още са били живи, които са били измъчвани и може би убивани точно тогава, точно докато ти си бил на телефона и си слушал.
Припомняйки си тези ужасяващи писъци, Брайс почувства как постепенно се смразява до мозъка на костите си.
— Независимо дали е било запис или не — каза Франк Отри, — вероятно ще сбъркаме, ако мислим за заложници.
— Да — отвърна д-р Пейдж. — Ако г-н Отри иска да каже, че трябва да внимаваме да не ограничаваме мисленето си само до стандартни ситуации, напълно съм съгласна. Това просто не прилича на драма със заложници. Тук става нещо страшно особено, нещо, с което никой не се е сблъсквал преди, така че нека не се заблуждаваме само защото ще ни е по-удобно с познатото обяснение. Освен това, ако си имаме работа с терористи, как се връзва това с нещото на прозореца? Не се връзва.
Брайс кимна.
— Права си. Но не мисля, че Тал искаше да каже, че хората са задържани по традиционни мотиви.
— Не, не — отвърна Тал. — Това не ще да са терористи или похитители. Дори ако хората са били задържани, това не означава непременно, че други хора ги държат. По-скоро смятам, че са задържани от нещо, което не е човешко същество. Нека бъдем непредубедени! Може би то ги държи, нещото, което никой от нас не може да определи. Може би то ги държи само за да продължи удоволствието си, като изсмуква живота от тях. Може би то ги държи, за да ни дразни с писъците им, точно както е дразнело Брайс по телефона. Да го вземат мътните, ако си имаме работа с нещо наистина извънредно, наистина нечовешко, неговите причини да държи заложници — ако изобщо държи заложници — сигурно са неразбираеми за нас.
— Господи, говорите като лунатици — възкликна Уоргъл.
Никой не му обърна внимание.
Те бяха преминали през огледалото. Невъзможното ставаше възможно. Врагът бе непознатото.
Лайза Пейдж се окашля. Лицето й бе пепеляво. С едва доловим глас тя каза:
— Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.
Ако абсолютно нищо не стоеше зад царството на възможното, ако дори най-ексцентричните теории можеха да бъдат верни, то тогава може би момичето е право, помисли си Брайс. Може би на някое тъмно място вибрира огромна паяжина, на която висят сто-двеста или дори повече хапки с размери на мъже, жени и деца, увити в индивидуални опаковки, за да се запазят пресни и за удобство. Може би някъде в Сноуфилд живи човешки същества са превърнати в отвратителен еквивалент на опаковани във фолио кексове, очакващи само да нахранят някакъв брутален, непредсказуемо зъл, загадъчно разумен ужас от друго измерение.
Не. Глупости.
От друга страна: възможно е.
Господи! Брайс приклекна пред късовълновото радио и разгледа обезобразените му вътрешности. Имаше скъсани проводници. Някои части бяха раздробени или смазани като с чук.
Франк каза:
— Трябва да са махнали капака, за да стигнат до частите, точно както и ние.
— Значи след като са разбили чарковете — каза Уоргъл, — са се погрижили отново да монтират капака?
— И защо изобщо са си създали толкова работа? — чудеше се Франк. — Могли са да извадят радиото от строя просто като изтръгнат шнура.
Лайза и Горди се появиха точно когато Брайс обръщаше гръб на радиото. Момичето каза:
— Храната и кафето са готови, ако някой има желание.
— Гладен съм — каза Уоргъл, облизвайки устни.
— Всички трябва да хапнем нещо, дори да не ни се иска — рече Брайс.
— Шерифе — каза Горди. — Лайза и аз се питахме какво е станало с животните, домашните животни.
