информация и разрешително за получаването й. Когато чу основното и само някои подробности, той грубо прекъсна Брайс и предложи да обсъдят останалото, когато се срещнат лице в лице.
— Чух достатъчно, за да се убедя, че моята организация трябва да се включи. — Генералът обеща да изпрати една полева лаборатория и екип изследователи в Сноуфилд до разсъмване или скоро след това.
Брайс вече оставяше слушалката, когато светлината премигна, намаля, премигна, затрептя и изгасна.
Затърси пипнешком фенерчето на бюрото пред себе си, откри го и светна.
При връщането си в участъка бяха намерили още две полицейски фенерчета с дълги дръжки. Горди бе взел едното, д-р Пейдж — другото. Сега двете светнаха едновременно, дълбаейки големи ярки рани в мрака.
Бяха обсъдили един план на действие, един ред, който да следват, ако светлините угаснат отново. Сега, както бяха планирали, всички отидоха в центъра на стаята, далеч от вратите и прозорците и се събраха в кръг, с лица навън и обърнати един към друг гърбове, намалявайки по този начин уязвимостта си.
Никой не говореше. Всички се ослушваха напрегнато. Лайза Пейдж стоеше отляво на Брайс, сгърбила слабите си рамене и навела глава.
Тал Уитмън стоеше отдясно на Брайс. Беше се озъбил беззвучно и се взираше в тъмнината зад косите лъчи на фенерчетата.
Тал и Брайс държеха револвери.
Тримата бяха с лице към задната половина на стаята, докато другите четирима — д-р Пейдж, Горди, Франк и Стю — бяха с лице към предната страна.
Брайс движеше лъча на фенера си върху всичко наоколо, защото дори смътните очертания на най- обикновените предмети изведнъж изглеждаха застрашителни. Но нищо не се криеше или движеше между познатите мебели и апаратурата. Тишина.
На задната стена, близо до десния ъгъл, имаше две врати. Едната водеше към коридора за трите килии. По-рано бяха претърсили тази част на сградата; килиите, стаята за разпити и двете тоалетни, които заемаха половината от приземния етаж, бяха празни. Другата врата водеше към стълбите за апартамента на помощник-шерифа горе; тези помещения също бяха незаети. Въпреки това Брайс освети полуотворените врати; те с нещо го тревожеха. В тъмното нещо тупна меко.
— Какво беше това? — попита Уоргъл.
— Дойде от тази страна — каза Горди.
— Не, оттук — каза Лайза Пейдж.
— Тихо! — остро рече Брайс.
Туп… туп-туп.
Звукът бе глух. Като падаща на пода възглавница.
Брайс движеше бързо фенерчето напред-назад.
Тал следваше лъча с револвера си.
Брайс си помисли: Какво да правим, ако не светне до края на нощта? Какво да правим, когато батериите се изтощят? Какво ще стане тогава?
От детството си досега той не се бе страхувал от тъмното. Сега си спомни какво означаваше този страх.
Туп-туп… туп… туп-туп.
По-силно. Но не по-близо.
Туп!
— Прозорците! — каза Франк.
Брайс се обърна, сондирайки с фенерчето.
Три ярки лъча се насочиха едновременно към прозореца, превръщайки квадратните стъкла в огледала, които скриваха каквото и да се криеше зад тях.
— Завъртете фенерчетата към тавана или пода — каза Брайс.
Единият лъч отиде нагоре, другите два — надолу.
Непряката светлина разкри прозорците, но не ги превърна в отразяващи сребристи повърхности.
Туп!
Нещо се удари о единия прозорец, карайки хлабавата рамка да издрънчи, и отскочи в нощта. Брайс доби впечатление за криле.
— Какво беше това?
— …птица…
— …не от птиците, които някога…
— …нещо…
— …ужасно…
То се върна, удряйки се отново о стъклото с по-голяма настойчивост от преди: Туп-туп-туп-туп-туп!
Лайза изпищя.
Франк Отри ахна, а Стю Уоргъл каза:
— Мили Боже!
Горди издаде задавен звук.
Гледайки в прозореца, Брайс се чувстваше като че преминава през завесите на реалността в някакво място на кошмари и илюзии.
С угаснали улични лампи, Скайлайн роуд бе напълно тъмна освен бледата лунна светлина; обаче нещото на прозореца бе смътно осветено.
Дори смътното осветяване на това пърхащо чудовище бе прекалено. Това, което Брайс видя от другата страна на прозореца — което сметна, че вижда в многообразието на калейдоскопа от светлини, сенки и блещукаща лунна светлина, — бе нещо, излязло от кошмарен сън. То имаше разпереност на крилете около един метър. Глава на насекомо. Къси, трептящи пипала. Малки, остри и непрестанно движещи се челюсти. Сегментно тяло. Тялото висеше между светлосивите криле и имаше приблизително размера и формата на две футболни топки, поставени една до друга; и то бе сиво, със същия оттенък, както крилете — мухлясало, отвратително сиво, — и мъхесто и влажно на вид. Брайс съзря и очи: огромни, черни като мастило, мултифасетни, изпъкнали лещи, които улавяха светлината, пречупваха я и я отразяваха, блестейки мрачно и алчно.
Ако наистина виждаше това, което смяташе, че вижда, нещото на прозореца бе нощна пеперуда с размерите на орел. Което беше пълна лудост.
То се нахвърляше върху прозореца с нова ярост, вече бясно, бледите му криле удряха така бързо, че то се превърна в петно. Движеше се покрай тъмните прозорци, многократно отскачайки в нощта, после се връщаше и се опитваше бясно да премине през прозореца. Туптуптуптуп. Но нямаше сили да пробие вътре. Освен това нямаше черупка; тялото му бе меко и въпреки невероятните размери и страшния вид, то бе неспособно да счупи стъклото.
Туптуптуп.
После изчезна.
Лампите светнаха.
Това е като проклето театрално представление, помисли си Брайс.
Когато разбраха, че нещото на прозореца няма да се върне, всички се придвижиха, по неизказано съгласие, към предната част на помещението. Преминаха през ограждението в мястото за посетители, до прозорците и се взряха навън в пълно мълчание.
Скайлайн роуд си беше същата.
Нощта бе пуста.
Нищо не помръдваше.
Брайс седна на скърцащия стол зад бюрото на Пол Хендерсън. Другите го заобиколиха.
— Така — възкликна Брайс.
— Така — отвърна Тал.
Спогледаха се. Бяха неспокойни.
— Някакви мнения? — попита Брайс.
