— Гари бълнува някакви небивалици…
— Истина е — отвърна Брайс и разказа на Джек всичко за Сноуфилд.
След като изслуша цялата история, Джек пое дълбоко въздух и рече:
— Иска ми се да беше пияница, Дуди.
— Не са пиянски приказки, Джек. Чуй ме, първо искам…
— Националната гвардия?
— Не! — каза Брайс. — Точно това искам да избегна колкото може по-дълго, ако имаме избор.
— Ако не използвам гвардията и другите сили на мое разположение и по-късно се окаже, че не съм ги изпратил веднага, ще ми трият сол на главата.
— Джек, разчитам на теб да вземеш правилното решение, а не просто правилното политическо решение. Докато не разберем повече за положението, не искам орди гвардейци да бродят наоколо. Те са страхотни, когато помагат при наводнение, пощенски стачки, такъв вид неща. Но не са истински военни. Те са продавачи, адвокати, дърводелци и учители. Тук има нужда от здраво контролирана, ефикасна малка полицейска акция, а такова нещо може да се проведе само от истински полицаи, професионални полицаи.
— А ако твоите хора не могат да се справят?
— Тогава аз ще съм първият, който ще викне гвардията.
Накрая Ретлок каза:
— Добре. Никаква гвардия. Засега.
Брайс въздъхна.
— И искам да държиш настрана щатската здравна служба.
— Дуди, бъди разумен. Как да го сторя? Ако има най-малко съмнение, че някаква заразна болест е очистила Сноуфилд — или пък някакво отравяне на околната среда…
— Чуй ме, Джек, Здравната служба върши добра работа, щом работата дойде до откриване и контролиране на чумни епидемии, масови хранителни отравяния или заразяване на водата. Но в основата си те са бюрократи; те действат бавно. Не можем да си позволим да се бавим. Имам усещането, че времето ни изтича. Всеки момент адът ще се отвори; всъщност ще се учудя, ако това не стане. Между другото, Здравната служба няма нужната апаратура да се справи и те нямат евентуален план да обхванат цял град с мъртъвци. Но има кой да го направи, Джек. Отдел ХБВ на Армейския медицински корпус има една сравнително нова програма, която те наричат Поделение за гражданска отбрана.
— Отдел ХБВ? — попита Ретлок. В гласа му се появи непознато напрежение. — Да не искаш да кажеш момчетата за химическа и биологическа война?
— Да.
— Господи, не мислиш, че това има нещо общо с нервнопаралитичен газ или бактериологична война…
— Вероятно не — отвърна Брайс, спомняйки си за отрязаните глави на Либерманови, ужасното чувство докато преминаваше през пасажа, невероятната бързина, с която Джейк Джонсън изчезна. — Но не зная много, за да отхвърля ХБВ или каквото и да било друго.
В гласа на губернатора изкристализира силен гняв.
— Ако проклетата армия е проявила нехайство към някой от тези шибани смъртоносни вируси, ще им взема главите!
— Спокойно, Джек. Може да не е злополука. Може да е работа на терористи, които са се добрали до проба с някакво вещество за ХБВ. Или може би руснаците изпитват нашата система за анализ и защита срещу ХБВ. Точно за справяне с такива ситуации Армейският медицински корпус нареди на своя отдел ХБВ да създаде службата на генерал Копърфилд.
— Кой е Копърфилд?
— Генерал Гейлън Копърфилд. Командир на Поделението за гражданска отбрана на отдела ХБВ. Точно за такъв вид положения трябва да бъдат уведомявани те. За няколко часа Копърфилд може да изпрати екип от добре обучени учени в Сноуфилд. Първокласни биолози, вирусолози, бактериолози и патолози с подготовка по най-съвременната съдебна медицина, поне един имунолог и биохимик, невролог — дори невропсихолог. Отделът на Копърфилд е конструирал съвършени подвижни полеви лаборатории. Намират се в депа из цялата страна, значи трябва някоя от тях да е относително близо до нас. Дръж на разстояние Здравната служба. Те нямат хора от калибъра на тези, които може да даде Копърфилд и нямат подвижна диагностична апаратура като Копърфилд. Искам да се обадя на генерала; всъщност веднага ще му се обадя, но искам твоето съгласие и твоите гаранции, че щатските бюрократи няма да се мотаят наоколо и да се намесват.
След кратко колебание, Джек Ретлок каза:
— Дуди, какъв сме оставили да стане светът, щом неща като отделът на Копърфилд стават необходими?
— Ще се справиш ли със Здравната служба?
— Да. Какво още ти трябва?
Брайс погледна списъка пред себе си.
— Може да се обърнеш към телефонната компания да изключи автоматичното набиране на Сноуфилд. Когато светът разбере какво се е случило тук, всички телефони в града ще зазвънят и ние няма да можем да поддържаме основните връзки. Ако е възможно, нека всички разговори от и за Сноуфилд да минават през специални оператори, които да отхвърлят ненужното и…
— Ще имам грижата — отвърна Джек.
— Всъщност всеки момент телефонът може да прекъсне. Д-р Пейдж е имала неприятности, когато се е опитала да се свърже с нас, така че се нуждая от късовълнов предавател. Един тук в участъка изглежда е бил саботиран.
— Мога да ти намеря подвижен късовълнов предавател, каравана със собствен бензинов генератор. Службата за готовност при земетресения има няколко. Нещо друго?
— Като говорим за генератори, хубаво ще е, ако не зависим от електроснабдяването. Очевидно нашият враг тук може да се намесва когато пожелае. Можеш ли да ни намериш два генератора?
— Мога. Нещо друго?
— Ако се сетя за още нещо, няма да се замисля да го поискам.
— Да ти кажа Брайс, като на приятел, никак не ми харесва, че се намираш в такава ситуация. Но като губернатор страшно се радвам, че това попадна под твоята юрисдикция, каквото и по дяволите да е то. Тук има няколко първокласни задници, които да са развалили вече всичко, ако случаят бе попаднал в ръцете им. Досега, ако беше заразна болест, да са я разпространили в половината щат. На теб със сигурност можем да разчитаме там горе.
— Благодаря, Джек.
За момент и двамата замълчаха. После Редлок каза:
— Дуди?
— Да, Джек?
— Пази се.
— Ще се пазя, Джек — отвърна Брайс. — Е, трябва да се свържа с Копърфилд. Ще ти се обадя по- късно.
— Моля те, направи го, Брайс. Обади ми се по-късно. Да не изчезнеш, стари приятелю.
Брайс затвори телефона и огледа полицейското управление. Стю Уоргъл и Франк сваляха предния панел на радиостанцията. Тал и д-р Пейдж зареждаха оръжията Горди Брогън и малката Лайза Пейдж, най-едрият и най-дребният в групата, правеха кафе и нареждаха храна на една от работните маси.
Дори по средата на бедствието, помисли си Брайс, дори в Зоната на мрака, ние си искаме кафето и храната. Животът си тече.
Той вдигна слушалката да се обади на Копърфилд в Дъгуей, щата Юта.
Нямаше сигнал. Натисна няколко пъти бутона за прекъсване.
— Ало.
Нищо.
Брайс почувства, че някой или нещо слуша. Можеше да усети присъствието, точно както го бе описала
