Тя погледна към Магнума 357 в ръката си, намръщи се, отвори една кутия с амуниции и започна да зарежда револвера.
Лейтенантът взе няколко патрона от една друга кутия и зареди една пушка.
За момент замълчаха, после той рече:
— Щеше ли да направиш това, което си казала на Джийн Тер?
— Какво? Да го застрелям?
— Не. Искам да кажа, ако те беше наранил или може би изнасилил, а по-късно получиш възможност да го лекуваш като твой пациент… щеше ли…?
Джени свърши със зареждането на Магнума и остави оръжието.
— Е, бих се изкушила. Но от друга страна, много уважавам хипократовата клетва. Така че… значи… имам меко сърце и ще дам на Джитър най-добрата медицинска помощ, на каквато съм способна.
— Знаех си, че ще отговориш така.
— Говоря грубовато, но отвътре съм много мека.
— Съвсем вярно — отвърна той. — Като си се изправила срещу него, ти е била нужна твърдост, която не всеки притежава. Но ако ти беше сторил нещо лошо и ако ти по-късно злоупотребиш с него като доктор, просто за да си го върнеш… е, това ще е съвсем различно.
Джени вдигна поглед от тридесет и осем калибровия пистолет, който току-що бе взела от разнообразните оръжия на масата и срещна очите на чернокожия мъж. Бяха ясни, изучаващи очи.
— Доктор Пейдж, ти си човек на място. Ако искаш, наричай ме Тал. Повечето хора го правят. Това е съкратено от Талбърт.
— Добре, Тал. А ти ме наричай Джени.
— Не мога да обещая.
— О? Защо не?
— Ти все пак си доктор. Леля ми Беки — тя ме отгледа — винаги се отнасяше към докторите с голямо уважение. Просто не ми е удобно да се обръщам към един доктор с неговото… с нейното малко име.
— И докторите са хора, както знаеш. А като се има предвид, че всички тук се намираме в нещо като тенджера под налягане…
— Все едно — отвърна той, клатейки глава.
— Ако това те притеснява, тогава ми викай като повечето от пациентите ми.
— Как?
— Просто Док.
— Док? — Той размисли и по лицето му постепенно се разля усмивка. — Док. Звучи ми като онези прошарени заядливи стари глупаци, които Бари Фицджералд играе във филмите през тридесетте и четиридесетте години.
— За съжаление не съм прошарена.
— Няма нищо. Още по-малко си стар глупак.
Тя тихо се изсмя.
— Харесва ми иронията в това — каза Уитмън. — Док. Да-а, и когато си помисля как си забила дулото на револвера в корема на Джийн Тър, всичко си отива на мястото.
Заредиха още две пушки.
— Тал, защо са всичките тези оръжия за малък участък в градче като Сноуфилд?
— Когато искаш да получаваш от съответните щатски и федерални фондове за окръжния правоохранителен бюджет, налага се да изпълняваш техните изисквания за всякакви смешни неща. Едно от изискванията е да имаш минимални арсенали в полицейските участъци. Сега… значи… може би трябва да сме доволни, че имаме всичката тази железария.
— Особено ако има по кого да стреляме.
— Подозирам, че ще има — отвърна Тал. — Ще ти кажа нещо.
— Какво?
Хубавото му тъмно лице можеше да изглежда и объркващо сурово.
— Смятам, че стрелянето по хора не трябва да те притеснява. Някак не ми се вярва, че си имаме работа с хора.
Брайс набра частния, нефигуриращ никъде номер на резиденцията на губернатора в Сакраменто и попадна на една прислужница, която заяви твърдо, че губернаторът не може да дойде на телефона, дори за обаждане от стар приятел, изпаднал в опасно за живота положение. Тя искаше от Брайс да остави съобщение. След това той говори с главния иконом, който също поиска от него да остави съобщение. Сетне, след като го свързаха, той говори с Гари По, главния политически помощник и съветник на губернатора Джек Ретлок.
— Брайс — каза Гари. — Джек не може да се обади в момента. Има много важна вечеря. Японския министър на търговията и генералния консул в Сан Франциско.
— Гари…
— Опитваме се с всички сили да спечелим новия японско-американски завод за електроника за Калифорния, страхуваме се, че може да отиде в Тексас или Аризона, може би дори в Ню Йорк. Господи, Ню Йорк!
— Гари…
— Защо изобщо имат предвид Ню Йорк с всички проблеми с работниците и тамошните данъци?
— Гари, млъкни.
— А?
Брайс никога не бе викал на някого. Дори Гари По — който можеше да говори по-бързо и по-високо от панаирен викач — бе шокиран и замълча.
— Гари, спешно е. Повикай Джек.
По отвърна обидено:
— Брайс, аз съм упълномощен да…
— Имам страшно много работа в следващите един-два часа, Гари. Ако доживея дотогава. Не мога да загубя петнадесет минути да ти разкажа всичко и после още петнадесет да го предадеш на Джек. Слушай, аз съм в Сноуфилд. Оказа се, че всички които живееха тук, са мъртви, Гари.
— Какво?
— Петстотин души.
— Брайс, това някаква шега ли е или…
— Петстотин умрели. Това е най-малкото. Сега ще викнеш ли Джек?
— Но Брайс, петстотин…
— Викни Джек, по дяволите!
По се замисли, после каза:
— Стари приятелю, дано наистина да си в беда. — Той остави слушалката и отиде да викне губернатора.
Брайс познаваше Джек Ретлок от седемнадесет години. Когато постъпи в полицията в Лос Анджелис, беше прикрепен към Джек през първата година. По това време Джек бе ветеран със седем години в полицията. И наистина Джек изглеждаше така ловък и опитен, че Брайс не вярваше да стане дори наполовина толкова добър полицай. След година обаче стана по-добър. Поискаха да останат в двойка, партньори. Но осемнадесет месеца по-късно на Джек му писна от съдебната система, която непрекъснато освобождаваше хулиганите, за чието вкарване в затвора той хвърляше толкова сили, напусна полицията и се захвана с политика. Като ченге бе събрал купища грамоти за храброст. Той повтори своя образ на герой в креслото на градския съвет на Лос Анджелис, после стана кмет, побеждавайки в изборите. Оттам скочи направо на губернаторското място. Кариерата му бе много по-впечатляваща от колебливия успех на Брайс до шерифския пост в Санта Майра, но Джек винаги бе по-енергичния от двамата.
— Дуди? Ти ли си? — попита Джек, вдигайки слушалката в Сакраменто.
Дуди бе прякорът, с който той наричаше Брайс. Винаги бе казвал, че пясъчно русата коса, луничките, благото лице и кукленските очи на Брайс му напомнят за Хауди Дуди.
— Аз съм, Джек.
