— Не знаем със сигурност дали е мъртъв. Да се надяваме, че не е. Сега ме чуй, Чарли, има много неща за правене през следващите няколко часа и ще е много по-лесно за всички нас, ако успеем да задържим всичко в тайна, докато не създадем база тук и не обезпечим границите й. Задържане на неприятеля, Чарли. Това е ключовата дума. Сноуфилд трябва да бъде здраво изолиран и това ще се извърши много по-лесно, ако можем да го направим преди журналистите да плъзнат из планините. Зная, че мога да разчитам на теб да запазиш мълчание, но има други, които…
— Не се притеснявай — каза Чарли. — Ще задържим положението за няколко часа.
— Добре. Първо, искам още дванадесет души. Още двама за барикадата на отбивката за Сноуфилд. Десет тук при мен. Ако е възможно, подбери хора без семейства.
— Толкова ли е зле?
— Наистина. И по-добре подбери такива, които нямат познати и роднини в Сноуфилд. Още нещо: Да си донесат запаси от вода и храна за няколко дни. Не искам да консумират нищо от Сноуфилд, докато не бъдем сигурни, че нещата тук са безопасни.
— Добре.
— Всеки да вземе револвера си, пушка срещу безредици и сълзотворен газ.
— Разбрано.
— Това ще те остави без достатъчно персонал, а и ще стане още по-зле, когато започнат да прииждат журналистите. Ще трябва да извикаш няколко от помощните полицаи за контролиране на трафика и наплива от хора. Сега, Чарли, ти познаваш тази местност доста добре, нали?
— Роден съм и израснал в Пайнвил.
— Точно това имах пред вид. Разгледах картата и доколкото виждам, до Сноуфилд може да се стигне само по два пътя. Първият е магистралата, която вече е блокирана. — Брайс се завъртя на стола си и се взря в голямата карта, поставена в рамка на стената. — Освен това, има една стара противопожарна просека нагоре към другата страна на планината. Там, където свършва, изглежда започва запустял път. Просто една пътека и според картата изглежда, че тя излиза на върха на най-голямата ски-писта от тази страна на планината, точно над Сноуфилд.
— Да — отвърна Чарли. — Ходил съм на екскурзия до горите там. Официално се нарича Стария планински зелен път. Но местните хора често го наричат Мускулното шосе.
— Трябва да поставим няколко души в началото на противопожарната просека и да отпращаме всички, отправили се нататък.
— Упоритите журналисти ще видят голям зор.
— Не можем да рискуваме. Знаеш ли някакви други пътища, които ги няма на картата?
— Не — отвърна Чарли. — Иначе трябва да стигнеш до Сноуфилд направо през планината, прокарвайки си собствена пътека на всяка крачка. Това там е пустош; не е място за забавление на туристи през уикенда, за Бога. Никой неопитен турист няма да се опита да премине през гората. Ще бъде пълна глупост.
— Добре. Нещо друго, трябва ми един телефонен номер от архива. Спомняш ли си онзи семинар по прилагане на закона, на който ходих в Чикаго… о… преди около шестнадесет месеца. Един от ораторите бе военен. Копърфилд, мисля. Генерал Копърфилд.
— Разбира се — каза Чарли. — От Отдел ХБВ на Армейския медицински корпус.
— Точно така.
— Мисля, че наричат службата на Копърфилд Поделение за гражданска отбрана. Почакай. — Чарли се забави по-малко от минута. Върна се с номера и го прочете на Брайс. — Намира се в Дъгуей, щата Юта. За Бога, смяташ ли, че може да е нещо, което да накара тези момчета да се втурнат. Толкова ли е страшно?
— Наистина е страшно — съгласи се Брайс. — Още няколко неща. Искам да пуснеш едно име по телекса. Тимоти Флайт. — Брайс го продиктува буква по буква. — Няма описание. Неизвестен адрес. Разбери дали го издирват някъде. Провери и във ФБР. После намери всичко за някои си г-н и г-жа Харълд Ордни от Сан Франциско. — Той даде на Чарли адреса, който бе вписан в регистъра на хотел Кендълглоу. — Още нещо. Когато новите дойдат тук горе в Сноуфилд, да вземат от моргата найлонови торби за телата.
— Колко?
— За начало… двеста.
— Ъ-ъ… двеста?
— Може би ще имаме нужда от много повече докато приключим. Може да се наложи да вземем назаем от други окръзи. Най-добре да провериш това. Много хора изглеждат просто изчезнали, но телата им все пак може да се открият. Тук са живели около петстотин души. Възможно е да ни потрябват толкова найлонови чували.
Дори повече от петстотин, помисли си Брайс. Може да потрябват няколко и за нас.
Въпреки че Чарли бе слушал внимателно, когато Брайс му каза, че целият град е избит и въпреки че нямаше причини да не вярва на Брайс, той очевидно не бе успял напълно, емоционално да схване ужасните размери на бедствието докато не чу поръчката за двеста торби за трупове. Мисълта за всички тези тела, затворени в непрозрачни найлонови чували и натрупани едно върху друго по улиците на Сноуфилд — това окончателно го потресе.
— Света Богородице — възкликна Чарли Мърсър.
Докато Брайс Хамънд разговаряше по телефона с Чарли Мърсър, Франк и Стю започнаха да разглобяват полицейската радиостанция, която се намираше до едната стена в стаята. Брайс им бе казал да разберат какво не е наред с апарата, защото нямаше видими признаци за повреда.
Предната част бе захваната с десет стегнато завити болтчета, Франк ги развинтваше едно по едно.
Както обикновено, Стю не му бе от голяма помощ. Той продължаваше да хвърля погледи към д-р Пейдж, която се намираше в другия край на стаята, работейки с Тал Уитмън върху нещо.
— Тя е много сладка — каза Стю, хвърляйки алчни погледи към докторката и чоплейки в същото време носа си.
Франк не каза нищо.
Стю се вгледа в това, което бе извадил от носа си, изучавайки го така, сякаш бе перла, намерена в мида. После отново хвърли поглед към докторката.
— Виж как е изпънала джинсите. Господи, как ми се иска да пъхна фитила си там.
Франк гледаше трите болтчета, които бе махнал от радиото и преброи до десет, устоявайки на изкушението да забие едно от болтчетата право в дебелата глава на Стю.
— Не си толкова тъп да я закачаш, надявам се.
— Защо не? Страшна е, не съм виждал такава.
— Ти само опитай и шерифът ще те изрита.
— Не ме е страх от него.
— Ти ме удивляваш, как можеш да мислиш за секс точно сега? Не ти ли е идвало наум, че можем да загинем тук тази нощ, може би в следващите минути?
— Още по-добра причина да се опитам да я спечеля, ако получа възможност — отвърна Уоргъл. — Исках да кажа, по дяволите, ако животът ни виси на косъм, кой ще го е грижа? Кой иска да умре? Нали? Дори и другата е приятна.
— Другата какво?
— Момичето, малката — отвърна Стю.
— Тя е само на четиринадесет години.
— Сладко парче.
— Тя е дете, Уоргъл.
— Достатъчно е голяма.
— Отвратително.
— Не би ли искал хубавите й крачка да те обгърнат, Франк?
Отвертката се измъкна от прореза на главата на болта и се плъзна по металната плоскост със стържещ звук.
С почти недоловим глас, от който обаче усмивката на Уоргъл замръзна, Франк каза:
— Ако чуя някога, че си докоснал момичето дори с пръст или което и да е друго младо момиче, където и било и когато и да било, не само ще помогна на следствието срещу тебе; ще те преследвам. Зная как се
