преследват хора, Уоргъл. Във Виетнам не съм седял зад бюро. Бях на бойното поле. Все още зная как да се справям сам. Зная как да се справя с теб. Чуваш ли ме? Вярваш ли ми?
За момент Уоргъл не можеше да проговори. Само гледаше в очите на Франк.
От другия край на стаята долитаха разговори, но нито една от думите не беше ясна. Все пак бе ясно, че никой не разбираше какво става до радиото.
Най-накрая Уоргъл премигна, облиза устни и погледна надолу към обувките си, после вдигна поглед и се усмихна глупаво:
— Е-е, за Бога, Франк, не се сърди. Не се ядосвай толкова. Нямах предвид това.
— Вярваш ли ми? — настоя Франк.
— Разбира се, естествено. Но ти казвам, нямах нищо предвид. Просто си дрънках. Приказки от съблекалните. Знаеш как е. Знаеш, че нямах предвид това. Да не съм извратен, за Бога? Ей, хайде, Франк, успокой се. Окей?
Франк го изгледа продължително и рече:
— Хайде да разглобим радиото.
Тал Уитмън отвори високия метален оръжеен шкаф.
— Я гледай ти, цял арсенал — рече Джени Пейдж.
Той й подаваше оръжията, а тя ги подреждаше върху близката маса.
Шкафът изглежда съдържаше прекалено голямо количество огнестрелно оръжие за град като Сноуфилд. Две свръхмощни пушки със снайпер. Две полуавтоматични картечници. Две пушки за стрелба с пластмасови куршуми. Две огнепръскачки. Две пушки за изстрелване на гранати със сълзотворен газ. Три индивидуални оръжия: два 38-калиброви и един голям Смит и Уесън 357 Магнум.
Докато лейтенантът трупаше кутии с амуниции на масата, Джени разглеждаше внимателно Магнума:
— Истинско страшилище, нали?
— Да. С него можеш да спреш и брамински бивол.
— Изглежда Пол е поддържал всичко в превъзходно състояние.
— Справяш се с оръжията, сякаш знаеш всичко за тях — каза лейтенантът, слагайки още амуниции на масата.
— Винаги съм ги мразела. Никога не съм искала да притежавам оръжие — отвърна тя. — Но след като живях тук три месеца, имахме неприятности с една моторизирана банда, която бе решила да основе нещо като летен лагер на едно място близо до Маунт Ларсън роуд.
— Хромовия Демон.
— Точно те — каза Джени. — Банда грубияни.
— Най-меко казано.
— Няколко пъти, когато отивах на нощни повиквания по домовете, към Маунт Ларсън или Пайнвил, имах нежелан моторизиран ескорт. Караха от двете страни на колата, крещейки, махайки с ръце, правеха се на интересни. Всъщност не се опитваха да направят нещо, но със сигурност бяха…
— Заплашителни.
— Ти го каза. Тогава си купих пистолет, научих се как да стрелям и получих разрешително да го нося.
Лейтенантът започна да отваря кутиите с амуниции.
— Имала ли си повод да го използваш?
— Е — каза тя, — не се е налагало да застрелвам никого, слава Богу. Но веднъж се наложи да го покажа. Беше точно след мръкване. Бях на път към Маунт Ларсън и Демоните отново ме ескортираха, но този път бе различно. Четирима от тях ме заобиколиха и започнаха да намаляват скоростта, принуждавайки ме и аз да намаля. Накрая ме накараха да спра по средата на пътя.
— Трябва доста да са те уплашили.
— Така беше. Един от Демоните слезе от мотора си. Беше огромен, може би един и деветдесет, с дълга къдрава коса и обица. Приличаше на пират.
— Имаше ли червено и жълто око, татуирани на дланта на всяка ръка?
— Да! Е, поне на дланта, която сложи на прозореца на колата, докато ме гледаше.
Лейтенантът се облегна на масата, до която бяха подредили пушките.
— Името му е Джийн Тър. Той е водачът на Хромовите демони. Не са много агресивни. Той няколко пъти е прибиран, но никога за нещо сериозно или за дълго. Винаги, когато изглежда, че Джитър го очакват неприятности, някой от хората му поема вината по всички обвинения. Той има невероятно влияние върху последователите си. Правят всичко, което пожелае; като че ли го обожават. Дори след като попаднат в затвора, Джитър се грижи за тях, успява да им изпрати пари и наркотици, а те му остават верни. Той знае, че не можем да го пипнем, така че винаги е вбесяващо любезен и услужлив към нас, правейки се на честен гражданин; за него това е една голяма шега. Както и да е, Джитър дошъл до колата ти и се загледал в теб?
— Да. Искаше да изляза, а аз не исках. Каза ми поне да смъкна стъклото, за да не си викаме един на друг. Аз му отвърнах, че не ми пречи да викам. Той заплаши да счупи стъклото, ако не го сваля. Знаех, че ако го направя, той ще отвори вратата отвътре, така че реших, че е по-добре да изляза от колата по собствено желание. Казах му, че ще изляза, ако отстъпи малко назад. Той се отдръпна от вратата и аз извадих пистолета изпод седалката. В момента, в който отворих вратата и излязох, той се опита да се приближи. Аз забих дулото в корема му. Предпазителят бе свален; той веднага го забеляза.
— Господи. Бих искал да видя израза на лицето му! — рече ухилено лейтенант Уитмън.
— Бях уплашена до смърт — каза Джени. — Искам да кажа, бях уплашена от него, разбира се, но също се страхувах, че може да се наложи да натисна спусъка. Не бях сигурна дали бих могла да натисна спусъка. Обаче разбирах, че не трябва да оставя Джитър да забележи, че имам каквито и да било съмнения.
— Ако го бе забелязал, щеше да те изяде жива.
— Точно това си помислих. Така че се държах невъзмутимо и решително. Казах му, че съм доктор, че съм на път към тежко болен пациент и нямам намерение да се задържам. Говорех тихо. Другите трима все още бяха на моторите си и от местата си не можеха да видят пистолета или да чуят какво говорех. Този Джитър изглежда е от онзи тип хора, които по-скоро ще умрат отколкото да приемат заповеди от жена, така че не исках да го карам да се чувства неудобно и евентуално да го предизвикам да направи някоя глупост.
Лейтенантът поклати глава.
— Наистина си го поставила на място.
— Напомних му освен това, че някой ден ще се нуждае от доктор. Какво щеше да стане, ако падне от този свой мотоциклет и остане неподвижен на пътя, сериозно наранен, и аз съм докторът, който дойде — след като ме е наранил, ще имам добра причина да си го върна? Казах му, че един лекар може да направи разни неща за усложняване на раните, така че пациентът да се възстановява продължително и болезнено. Помолих го да си помисли върху това.
Уитмън я беше зяпнал. Тя каза:
— Не зная дали това го разколеба или просто пистолетът, но той се замисли, след което направи една сцена заради тримата си другари. Каза им, че съм приятелка на негов приятел. Каза, че ме е срещал веднъж, преди години, но не ме познал отначало. Отдадоха ми цялата вежливост, на която бяха способни Демоните. Той обеща, че никой вече нямало да ме безпокои. Качи се отново на своя Харли и отпраши, а другите трима го последваха.
— А ти просто продължи към Маунт Ларсън?
— Какво друго? Пациентът ме очакваше.
— Невероятно.
— Трябва все пак да призная, че се потих и тресях чак до Маунт Ларсън.
— И оттогава не са те безпокоили мотористи?
— Всъщност, когато ме задминават по пътищата, те ми се усмихват широко и ми махат.
Уитмън се разсмя. Джени каза:
— Значи, това е отговорът на твоя въпрос: Да, зная как да стрелям, но се надявам никога да не се наложи да стрелям по никого.
