— Но защо? — попита раздразнено Горди. — Какво цели то с всичко това? Какво иска?
— Чакай малко — каза Брайс. — Как изведнъж всички започнахте да го наричате „то“? Последния път, когато направих неофициален преглед на нещата, ми се стори, че всички са съгласни, че единствено банда убийци-психопати могат да извършат това. Маниаци. Хора.
Всички се спогледаха неспокойно. Никой нямаше желание да изкаже мислите си. Немислимите неща сега бяха възможни. А това са неща, които нормалните хора трудно изразяват с думи.
От тъмнината изникна внезапен порив на вятъра и дърветата се наклониха почтително.
Уличните лампи премигнаха.
Всички подскочиха, сепнати от непостоянството на осветлението. Тал сложи ръка на револвера в кобура си. Но светлините не угаснаха.
Всички се вслушваха в гробищния град. Единственият звук бе шепотът на брулените от вятъра дървета, който приличаше на последното дълго издихание пред гроба, на продължителен предсмъртен стон.
Джейк е мъртъв, мислеше Тал. Този път Уоргъл е прав. Джейк е мъртъв, а може би и ние, само че още не знаем това.
Брайс каза на Франк Отри:
— Франк, защо казваш „то“ вместо „те“ или нещо друго?
Франк погледна към Тал, търсейки подкрепа, но Тал не знаеше защо и той самият бе казал „то“. Франк се окашля. Премести тежестта си от единия крак на другия, погледна към Брайс и вдигна рамене.
— Значи, сър, предполагам, че може би съм казал „то“, защото… значи… един войник, един неприятел- човек щеше да ни унищожи още там в супермаркета, когато имаше възможността, всички ни наведнъж, в тъмнината.
— Значи ти смяташ — какво? — че този неприятел не е човек?
— Може да е някакъв вид… животно.
— Животно? Наистина ли мислиш така?
На Франк изглежда му беше много неловко.
— Не, сър.
— Какво мислиш? — попита Брайс.
— По дяволите, не зная какво да мисля — каза раздразнено Франк. — Имам военна подготовка, както знаете. Военните не обичат да се хвърлят сляпо в дадена ситуация. Свикнали са да планират старателно стратегията. Но доброто, солидно планиране на стратегията зависи от надеждно количество опит. Какво е ставало при подобни битки в други войни? Какво са правили другите хора в подобни обстоятелства? Успели ли са или са се провалили? Но този път просто няма никакви подобни битки; няма опит, на който да се опрем. Толкова е странно, че започвам да мисля за врага като за едно безлично, неутрално „то“.
Обръщайки се към д-р Пейдж, Брайс каза:
— Ти какво ще кажеш? Защо използваш думата „то“?
— Не съм сигурна. Може би защото офицер Отри я използва.
— Но ти си тази, която излезе с теорията за мутация на бяса, създала може би банда от убийци- маниаци. Отказваш ли се сега от това?
Тя се намръщи.
— Не. Не можем да отхвърлим нищо в този момент. Но шерифе, никога не съм искала да кажа, че това е единствената възможна теория.
— Имаш ли други?
— Не.
Брайс погледна към Тал.
— А ти?
Тал се чувстваше не по-малко неловко от Франк.
— Е, предполагам, че съм използвал „то“, защото повече не мога да вярвам в теорията за убийците- маниаци.
Тежките клепачи на Брайс се повдигнаха повече от обикновено.
— О? Защо не можеш?
— Заради случилото се в Кендълглоу — отвърна Тал. — Когато слязохме по стълбите и намерихме на масата във фоайето онази отрязана ръка, държаща молива за очи, който търсехме… значи… това просто не ми заприлича на дело на смахнат убиец. Всички ние сме ченгета от дълго време и сме имали работа с неуравновесени хора. Някой от вас да е срещал някога такъв тип с чувство за хумор? Дори гнусно, извратено чувство за хумор? Те са хора без чувство за хумор. Загубили са способността да се смеят на каквото и да било, което сигурно е една от причините да са луди. Та когато видях тази ръка на масата във фоайето, това просто не съответстваше. Съгласен съм с Франк; отсега нататък ще мисля за нашия враг като за едно безлично „то“.
— Защо никой от вас не си признае какво чувства? — тихо каза Лайза Пейдж. Тя бе на четиринадесет години, девойка на път да стане прелестна млада жена, но се взираше във всеки от тях с несъзнателната откровеност на дете. — По някакъв начин, дълбоко в себе си всички ние разбираме, че не хора са извършили тези неща. То е нещо наистина ужасно — Господи, просто го усещам, — нещо странно и отвратително. Каквото и да е то, всички го усещаме. Всички сме уплашени от него. Така че ние всички се опитваме с все сили да не признаваме, че то е тук.
Само Брайс отвърна на погледа на момичето; той я загледа замислено. Другите извърнаха очи от Лайза. Нито пък искаха да срещнат погледите си.
Не искаме да погледнем вътре в самите нас, помисли Тал, а точно това ни казва момичето да направим. Не искаме да погледнем навътре и да открием примитивно суеверие. Всички сме цивилизовани, добре образовани възрастни хора, а от възрастните не се очаква да вярват във вампири.
— Лайза е права — каза Брайс. — Единственият начин да решим проблема — може би единственият начин да предотвратим това ние самите да не станем жертви — е да отворим съзнанието си и освободим спирачките на въображението си.
— Съгласна съм — каза д-р Пейдж.
Горди Брогън поклати глава.
— Но тогава какво се очаква от нас да мислим? За каквото и да било? Искам да кажа, има ли някакви ограничения? Трябва ли да се тормозим за духове, таласъми, върколаци и… и вампири? Трябва да изключим някои неща.
— Разбира се — отвърна спокойно Брайс. — Горди, никой не е казал, че си имаме работа с духове или върколаци. Но трябва да осъзнаем, че си имаме работа с непознатото. Това е всичко. Непознатото.
— Няма да се хвана — каза намусено Стю Уоргъл. — Непознатото, глупости. Когато всичко свърши, ще открием, че е работа на някой перверзен, на някой смрадлив боклук, с каквито сме си имали работа и преди.
Франк каза:
— Уоргъл, начинът ти на мислене е такъв, че да ни накара да пренебрегнем важни факти. И това е начинът на мислене, който ще ни убие.
— Само почакайте — каза им Уоргъл. — Ще видите, че съм прав. — Той се изплю на тротоара, мушна пръсти в колана и се опита да си придаде вид на единствения уравновесен мъж в групата.
Тал Уитмън виждаше през бабаитската поза; виждаше и ужаса у Уоргъл. Въпреки че той бе един от най-нечувствителните мъже, които Тал познаваше, и Стю усещаше примитивния отклик, за който бе говорила Лайза Пейдж. Независимо дали го признаваше или не, очевидно Стю усещаше същия мраз, който тресеше всички до костите. Франк Отри също забеляза, че спокойствието на Уоргъл бе само поза. С тон на пресилено, неискрено възхищение, Франк рече:
— Стю, с твоя пример ти ни даваш кураж. Ти ни вдъхновяваш. Какво бихме правили без теб?
— Без мен — каза кисело Уоргъл — ти ще отидеш направо в канализацията, Франк.
С изкуствено слисване, Франк се обърна към Тал, Одри и Брайс.
— Не ви ли прилича на напомпана кратуна?
— Така е. Но не вини Стю. В неговия случай — каза Тал — напомпаната кратуна е резултат от отчаяните усилия на Майката Природа да запълни едно празно пространство.
Това бе малка шега, но смехът, който тя предизвика, бе голям. Въпреки че Стю обичаше острите шеги,
