В един друг апартамент над един друг магазин, Франк Отри и неговите хора откриха още един прогизнал с вода килим, който джвакаше под краката им. В дневната, трапезарията и спалните килимите бяха сухи, но този в коридора към кухнята бе съвсем мокър. В самата кухня три четвърти от покрития с плочки под бе покрит с вода, на някои места до към три сантиметра дълбока.
Стоейки в коридора и гледайки в кухнята, Джейк Джонсън каза:
— Трябва да е теч от водопроводната инсталация.
— Ти каза това и на другото място — припомни му Франк. — Прилича на съвпадение, не мислиш ли?
Горди Брогън рече:
— Та това е само вода. Не виждам какво общо има с… всички убийства.
— По дяволите — каза Стю Уоргъл, — губим си времето. Тук няма нищо. Да вървим.
Без да им обръща внимание, Франк влезе в кухнята, внимателно заобиколи единия край на малкото езерце и се насочи към сухата част до една редица от шкафове. Отвори няколко от вратите и намери малко пластмасово кошче за отпадъци. Беше сухо и чисто и имаше автоматичен капак, който се затваряше херметически. В едно чекмедже намери мерителна лъжичка, гребна с нея от водата и я изля в пластмасовия контейнер.
— Какво правиш? — попита Джейк от прага.
— Вземам проба.
— Проба ли? Защо? Това е вода.
— Да — каза Франк, — но има нещо странно в нея.
Банята. Огледалото. Големите мазни черни букви. Джени се вгледа в четирите изписани думи.
— Кой е Тимоти Флайт? — попита Лайза.
— Може да е човекът, който е написал това — каза лейтенант Уитмън.
— Стаята от Флайт ли е наета? — попита шерифът.
— Сигурен съм, че не видях това име в регистъра — каза лейтенантът. — Можем да проверим, когато слезем долу, но аз съм съвсем сигурен.
— Може би Тимоти Флайт е един от убийците — каза Лайза. — Може човекът, който е наел стаята, да го е познал и да е оставил това съобщение.
Шерифът поклати глава.
— Не. Ако Флайт имаше нещо общо със случилото се в този град, не би оставил името си. Щеше да го изтрие.
— Освен ако не е знаел, че то е тук — каза Джени.
Лейтенантът каза:
— Или може би е знаел, че е тук, но е от онези бесни маниаци, за които ти говореше, и не му пука дали ще го хванем или не.
Брайс Хамънд погледна към Джени.
— Някой в града да се казва Флайт?
— Никога не съм чувала за него.
— Познаваш ли всички в Сноуфилд?
— Да.
— Всичките петстотин?
— Почти всички — каза тя.
— Почти, хм? Тогава тук би могло да има някой Тимоти Флайт.
— Дори и да не съм го срещала никога, все пак щях да чуя някой да го споменава. Градът е малък, шерифе, поне извън сезона.
— Може да е някой от Маунт Ларсън, Шейди Рост или Пайнвил — предположи лейтенантът.
На Джени й се искаше да разговарят за съобщението върху огледалото някъде другаде. Навън. На открито. Където нищо не може да се промъкне наблизо, без да се разкрие. Имаше тревожното, несигурно, ала безспорно усещане, че нещо — нещо ужасно странно — се движи в този момент в някоя друга част на хотела, потайно изпълнявайки някаква ужасяваща задача, за която и тя, и шерифът, и Лайза, и помощник- шерифът нямаха представа.
— Какво ще кажете за втората част? — попита Лайза, сочейки ДРЕВНИЯ ВРАГ.
Накрая Джени каза:
— Добре, връщаме се към онова, което Лайза каза в началото. Изглежда, че човекът, който го е написал ни казва, че Тимоти Флайт е негов враг. И наш враг, също така, струва ми се.
— Възможно е — отвърна със съмнение Брайс Хамънд. — Но начинът на изразяване ми изглежда малко странен — „древния враг“. Някак тромаво. Почти архаично. Ако се е заключил в банята, за да се спаси от Флайт и после е написал набързо предупреждението, защо да не напише „Тимоти Флайт, стария ми враг“ или нещо по-недвусмислено?
Лейтенант Уитмън се съгласи с него:
— Всъщност, ако е искал да остави съобщение, обвиняващо Флайт, би трябвало да напише: „Тимоти Флайт го направи“ или може би „Флайт уби всички“. Последното нещо, което би искал, е да бъде неясен.
Шерифът започна да оглежда нещата по лавицата над мивката, малко под огледалото: шишенце лосион за кожа Менен, миришещ на лимон афтършейв, електрическа самобръсначка, две четки за зъби, гребени, четки за коса, комплект дамски гримове.
— Както виждам, в тази стая е имало двама души. Значи и двамата са се заключили в банята — което означава, че и двамата са се изпарили във въздуха. Но с какво са писали по огледалото?
— Изглежда трябва да е било молив за вежди — каза Лайза.
Джени кимна.
— И аз мисля така.
Претърсиха банята за черен молив за вежди. Не го намериха.
— Страхотно — каза раздразнено шерифът. — Значи моливът за вежди е изчезнал заедно с може би двама души, които са се били заключили тук. Двама души, отвлечени от заключена стая.
Слязоха по стълбите до рецепцията. Според книгата за регистриране на гостите, стаята, в която намериха съобщението, бе заета от някои си г-н и г-жа Харълд Ордни от Сан Франциско.
— Никой от другите гости не се казва Тимоти Флайт — каза шерифът Хамънд, затваряйки книгата.
— Е — каза лейтенант Уитмън, — предполагам, че това е всичко, което можем да направим тук засега.
На Джени й олекна да чуе това.
— Добре — каза Брайс Хамънд. — Нека настигнем Франк и другите. Може те да са открили нещо, което ние не сме.
Тръгнаха през фоайето. Само след няколко крачки Лайза ги спря с писък.
Всички я видяха, секунда след като бе приковала вниманието на момичето. Беше на масата, точно под светлината на една лампа с розов абажур, така красиво осветена, че изглеждаше почти като произведение на изкуството. Мъжка ръка. Отрязана ръка.
Лайза се извърна от страшната гледка.
Джени прегърна сестра си и надникна над рамото й със страховито любопитство. Ръката. Проклетата, подигравателна, невъзможна ръка.
Държеше здраво молив за вежди между палеца, показалеца и средния пръст. Моливът за вежди. Същият. Той трябваше да е.
Джени изпита не по-малък ужас от Лайза, но прехапа устни и подтисна писъка си. Но не само видът на ръката будеше у нея отвращение и ужас. Това, което накара дъхът й да пресекне и да изгаря гърдите й бе
