— Бил ли е отворен магазинът тази вечер?
— Не — отвърна тя, — но мисля, че понякога зареждат рафтовете в неделя вечер. Не много често, но понякога.
— Нека видим и отзад — каза шерифът. — Може да открием нещо интересно.
Точно от това се страхувам, помисли си Джейк.
Те последваха Брайс Хамънд нататък зад последната пътека, стъпвайки върху и около трикилограмови торби захар и брашно, някои от които разкъсани.
В задната част на магазина бяха наредени високи до кръста хладилници за месо, сирене, яйца и мляко. След хладилниците имаше едно блестящо от чистота работно пространство, където режеха, мереха й опаковаха месото.
Очите на Джейк нервно оглеждаха покритите с плочки маси и месарските маси. Той въздъхна с облекчение, когато се увери, че нищо не лежи на нито една от тях. Нямаше да се учуди, ако видеше тялото на управителя, насечено на бифтеци, пържоли и котлети.
Брайс Хамънд каза:
— Нека надникнем в склада.
Нека не го правим, помисли си Джейк.
Хамънд каза:
— Може би ние…
Светлините угаснаха.
Единствените прозорци бяха витрините отпред в магазина, но дори там бе пълен мрак; уличните лампи също бяха угаснали. Тук тъмнината бе пълна, ослепяваща.
Няколко гласа заговориха едновременно:
— Фенерчетата!
— Джени!
— Фенерчетата!
После нещата се развиха със светкавична скорост.
Тал Уитмън светна едно фенерче и силният сноп лъчи прободе пода. В същия момент нещо удари Тал отзад, нещо невидимо, появило се с невероятна бързина и крадешком под прикритието на тъмнината. Уитмън политна напред и се блъсна в Стю Уоргъл.
Отри вадеше своя фенер с дълга дръжка от колана си. Преди да успее да го светне, Уоргъл и Тал Уитмън се удариха в него и тримата паднаха.
Когато Тал падна, фенерчето изхвръкна от ръката му.
За един кратък миг Брайс Хамънд бе осветен от летящото във въздуха фенерче, посегна към него да го хване, но не успя.
Фенерчето се удари о пода и се плъзна, въртейки се и хвърляйки хаотични подскачащи сенки при всеки свой оборот, без да освети нищо.
И нещо ледено докосна тила на Джейк. Студено и влажно — и все пак живо.
Той потрепери при това докосване, опита се да се отдръпне и да се обърне.
Нещо обхвана гърлото му с внезапността на камшик.
Джейк едва си поемаше дъх.
Преди да успее да вдигне ръце и да се противопостави на нападателя, ръцете му бяха хванати и обездвижени.
Повдигнаха го от земята като дете.
Джейк се опита да извика, но една студена ръка затисна устата му. Поне той помисли, че е ръка. Но усещането бе като от плътта на змиорка, студена и влажна. И миришеше. Не много. Не излъчваше облаци смрад. Обаче миризмата бе различна от всички, които Джейк бе помирисвал преди, така остра и неопределена, че дори най-малкият полъх бе непоносим.
Вълни на отвращение и ужас нахлуха в него, той усети присъствието на нещо невъобразимо странно и безспорно зло.
Фенерчето още се търкаляше по пода. Само няколко секунди бяха изминали откак Тал го бе изпуснал, въпреки че на Джейк времето му се стори много по-дълго. Сега фенерчето се завъртя за последен път и издрънка в основата на хладилника за мляко; лупата му се разби на безброй парчета и хората се лишиха дори от тази оскъдна, несигурна светлина, която, въпреки че не можеше да освети много, беше по-добра от пълния мрак. Без фенерчето угасна и надеждата.
Джейк се изпъваше, извиваше се, превиваше се и се гърчеше в епилептичен танц на паника, в конвулсивен танц на освобождението. Но не можеше да освободи дори едната си ръка. Неговият невидим противник само затягаше хватката си.
Джейк чуваше как останалите се викат един друг; те му звучаха много отдалечено.
13
ВНЕЗАПНО
Джейк Джонсън бе изчезнал.
Преди Тал да открие другото здраво фенерче, което бе изтървал Франк Отри, светлините в супермаркета премигнаха, после светнаха стабилно. Тъмнината бе продължила не повече от петнадесет- двадесет секунди.
Ала Джейк го нямаше.
Те започнаха да го търсят. Нямаше го на пътеките между стелажите, в камерата за замразяване на месо, склада, канцеларията, банята за персонала.
Излязоха от супермаркета — вече само седмина — следвайки Брайс, придвижвайки се изключително предпазливо и надявайки се да открият Джейк навън на улицата. Но и там го нямаше.
Сноуфилдската тишина бе като една няма подигравка.
Тал Уитмън си каза, че сега нощта изглеждаше безкрайно по-тъмна отколкото преди няколко минути. Тя представляваше един чудовищен търбух, в който те вървяха, без да знаят къде. Тази дълбока зорка нощ бе гладна.
— Къде би могъл да отиде? — попита Горди, добил малко свиреп вид, както винаги, когато се намръщеше, дори ако, както сега, бе всъщност изплашен.
— Не е отишъл никъде — каза Стю Уоргъл. — Взели са го.
— Той не извика за помощ.
— Не е имал възможност.
— Мислиш ли, че е жив… или е мъртъв? — попита младото момиче Пейдж.
— Кукличка — каза Уоргъл, протърквайки четината по бузите си. — На твое място не бих се надявал. Залагам последния си долар, че ще намерим някъде Джейк, втвърден като дъска, целия подут и морав като останалите.
Момичето премигна и се притисна по-силно о сестра си. Брайс Хамънд каза:
— Хайде, да не отписваме Джейк толкова бързо.
— Съгласен съм — рече Тал. — Има много мъртъвци в този град. Но ми се струва, че повечето не са мъртви. Просто ги няма.
— Всички те са по-мъртви от поразени с напалм деца. Не съм ли прав, Франк? — каза Уоргъл, който никога не пропускаше възможността да бодне Отри за службата му във Виетнам. — Просто все още не сме ги открили.
Франк не се хвана на въдицата. Беше твърде умен и се контролираше чудесно. Вместо това той отвърна:
— Не разбирам защо то не ни взе всичките, когато имаше тази възможност? Защо само блъсна на пода Тал?
— Палех фенерчето — каза Тал. — То не е искало да го направя.
— Да — каза Франк, — но защо от всички нас то задигна само Джейк и защо изчезна веднага след това?
— То ни дразни — каза д-р Пейдж. Уличните лампи придаваха зелен блясък на очите й. — Както казах за църковната камбана и сирената на пожарната. Играе си като котка с мишка.
