д-р Пейдж.
— Кой е? — попита Брайс.
Всъщност не очакваше отговор, но получи. Не беше глас. Беше някакъв особен и все пак познат звук: писък на птици, може би чайки; да, чайки, летящи нависоко над бруления от вятъра бряг.
Звукът се промени. Стана тракащ. Като зърна в празна кратуна. Предупредителен звук на гърмяща змия. Да, без съмнение. Много ясен звук на гърмяща змия.
И изведнъж отново се промени. Електронно жужене. Не, не електронно. Пчели. Жужене на пчели, рояк пчели. И сега отново писъци на чайки. И гласът на друга птица, треперливо мелодично чуруликане.
И задъхване. Като уморено куче.
И ръмжене. Не на куче. Нещо по-едро.
И съскане на биещи се котки.
Въпреки че в самите звуци нямаше нищо особено заплашително — освен може би гърмящата змия и ръмженето, — Брайс го побиха тръпки.
Животинските звуци престанаха.
Брайс почака, заслуша се и попита:
— Кой е на телефона?
Никакъв отговор.
— Какво искаш?
От слушалката долетя друг звук и прободе Брайс като с ледена кама. Писъци. Мъжки, женски и детски. Много писъци. Десетки писъци. Не театрални писъци; не престорен ужас. Бяха истински, шокиращи писъци на прокълнати: писъци на силна болка, страх и разкъсващо душата отчаяние.
На Брайс му призля. Сърцето му биеше лудо.
Изглеждаше му като че се бе свързал със самия ад. Бяха ли това писъците на мъртъвците от Сноуфилд, запечатани на магнетофонна лента? От кого? Защо?
Един последен писък. Дете. Малко момиченце. Пищеше от ужас, сетне от болка, сетне от невъобразимо страдание, сякаш го разкъсваха. Гласът му се извиси спираловидно все по-високо и по-високо… Тишина.
Тишината бе дори по-лоша от писъците, защото неизвестното присъствие все още беше на линията, сега Брайс можеше да го усети още по-силно. Той бе поразен от съзнанието за абсолютно, безпощадно зло. То беше тук. Той бързо затвори телефона. Тресеше се. Не беше в опасност — и въпреки това целият трепереше.
Погледна през дървената преграда. Другите все още бяха заети със задачите, които им бе възложил. Всъщност никой не бе забелязал, че този разговор бе твърде по-различен от предишния.
Пот загъделичка врата му.
В края на краищата, трябваше да каже на другите какво се бе случило. Ала не точно сега. Защото точно сега не можеше да контролира гласа си. Щяха да чуят вълнението в гласа му и щяха да разберат, че това странно преживяване силно го е разтърсило.
Докато пристигнат подкрепленията, докато не се установят на позиции в Сноуфилд, докато страхът им не попремине, не беше разумно другите да го видят тресящ се от ужас. В края на краищата, те чакаха от него да ги ръководи; той нямаше намерение да ги разочарова.
Пое дълбоко въздух.
Вдигна слушалката и веднага чу сигнала за свободно.
С огромно облекчение набра номера на Поделението за гражданската отбрана на ХБВ в Дъгуей, Юта.
Лайза харесваше Горди Брогън.
На пръв поглед той изглеждаше застрашителен и намусен. Беше толкова едър и ръцете му толкова големи, че й напомняше за чудовището на Франкенщайн. Всъщност лицето му бе доста привлекателно, ала като се намръщеше, дори когато не беше ядосан, дори когато просто се безпокоеше за нещо или мислеше усилено, веждите му се съединяваха страховито и тъмните му очи ставаха почти черни.
Усмивката го преобразяваше. Беше удивително. Когато Горди се усмихнеше, човек веднага разбираше, че това е истинският Горди Брогън. Разбираше, че другият Горди — онзи, който си е помислил, че вижда, когато Горди е бил намръщен или когато лицето му си е почивало — е бил само плод на въображението. Неговата топла, широка усмивка привличаше вниманието с добротата, която светеше в очите му, спокойствието, изписано на лицето му.
Когато човек го опознаеше, Горди му заприличваше на голямо бебе, нетърпеливо да бъде харесвано. Той беше от онези рядко срещани възрастни хора, които говорят с децата без смущение, снизходителност или покровителство. Беше дори по-добър от Джени в това отношение. И можеше да се усмихва дори в сегашното положение.
Когато наредиха храната на масата — консервирано месо, хляб, сирене, пресни плодове, понички и запарено кафе, — Лайза каза:
— Изобщо не ми приличаш на ченге.
— О? — отвърна Горди. — Как трябва да изглежда ченгето?
— Извинявай! Нещо лошо ли казах? „Ченге“ обидна дума ли е?
— В някои места. Например в затвора.
Тя бе удивена, че той все още може да се смее след всичко случило се тази вечер и каза:
— Сериозно. Как предпочитат пазителите на закона да бъдат наричани? Полицаи?
— Няма значение. Аз съм помощник-шериф, полицай, ченге — както ти харесва. Като изключим това дето мислиш, че не ти приличам на такъв.
— О, приличаш — отвърна Лайза. — Особено като се намръщиш. Но не приличаш на ченге.
— На какво ти приличам?
— Чакай да помисля. — Тя веднага се включи в тази игра, която отклоняваше мислите й от кошмарите наоколо. — Може би приличаш… на млад свещеник.
— Аз?
— Ами да, на амвона би бил направо фантастичен да произнасяш огнени проповеди. И те виждам как вкъщи с усмивка на лице изслушваш проблемите на хората.
— Аз, свещеник? — възкликна той, явно изненадан. — С твоето въображение, трябва да станеш писателка като пораснеш.
— Мисля да стана доктор като Джени. Докторът може да прави толкова добри неща. — Тя замълча. — Знаеш ли защо не приличаш на ченге? Не мога да си те представя да използваш това. — Тя посочи револвера. — Не мога да си представя да стреляш по някого. Дори и да го заслужава.
Тя се изненада от изражението, което се появи на лицето на Горди Брогън. Той видимо бе шокиран.
Преди Лайза да успее да попита какво има, лампите премигнаха.
Тя вдигна поглед.
Лампите премигнаха отново. И отново.
Тя погледна към прозорците. Навън уличните лампи също премигваха.
Не, помисли си тя. Не, моля ти се, Господи, не отново. Не ни потапяй отново в мрак; моля те, моля те!
Светлините угаснаха.
15
НЕЩОТО НА ПРОЗОРЕЦА
Брайс Хамънд се свърза с нощния дежурен офицер, който обслужваше линията за спешни случаи в Поделението за гражданска отбрана на отдела ХБВ в Дъгуей, Юта. Не беше нужно да обяснява дълго и го свързаха с частния телефон на генерал Гален Копърфилд. Копърфилд го изслуша, но не каза много. Брайс искаше да разбере дали е възможно някакъв биологичен или химичен агент да е причината за унищожението на хората в Сноуфилд. Копърфилд отвърна „Да“. Но това бе всичко. Той предупреди Брайс, че разговарят по линия, която не е изолирана и направи смътни, но твърди споменавания за секретна
