— Наистина го искаше. Само него — отвърна тя. — Да му даде урок. Но най-вече да даде урок на нас.
— Не може да е чуло какво каза Стю.
— Чуло е.
— Но не би могло да разбере.
— Могло е.
— Смятам, че му приписваш твърде много интелект — каза Тал. — Беше голямо, наистина, и не приличаше на нищо, което някой от нас е виждал преди. Но все пак то бе само едно насекомо. Една пеперуда. Нали?
Момичето не отвърна.
— То не е всесведущо — каза Тал, опитвайки се да убеди повече себе си отколкото другите. — Не е всевиждащо, всечуващо и всезнаещо.
Момичето се бе втренчило безмълвно в покритата масичка за кафе.
Потискайки гаденето, Джени преглеждаше ужасната рана на Уоргъл. Светлините във фоайето не бяха достатъчно силни, така че тя използва фенерче да изследва краищата на раната и да погледне вътре в черепа. Средата на обезобразеното лице на мъртвия мъж бе изядена до костта; кожата, месото и хрущялът ги нямаше. Дори самата кост на места бе частично разядена, като полята с киселина. Очите липсваха. Въпреки това, около раната кожата беше нормална; гладка непокътната плът имаше от двете страни на лицето, от външните краища на челюстите до скулите, кожата не бе докосната от брадичката надолу и от челото нагоре. Сякаш някой извратен художник бе създал рамка от здрава кожа, за да подчертае отвратителната картина на костите в центъра на лицето.
След като видя достатъчно, Джени изгаси фенерчето. Преди това бяха покрили тялото с калъфа на един от фотьойлите. Сега Джени дръпна покривката върху лицето на мъртвия мъж, облекчена, че покрива това скелетно озъбване.
— Е? — попита Брайс.
— Няма следи от зъби — каза тя.
— Може ли такова нещо да има зъби?
— Видях, че има уста, малка хитинова човка. Видях движещите се мандибули, когато то се блъскаше о прозореца на полицейския участък.
— Да, аз също ги видях.
— Такава уста би наранила плътта. Би трябвало да има рани. Отпечатъци от ухапване. Признаци за дъвчене и разкъсване.
— Но няма.
— Не. Плътта не прилича на разкъсана. Прилича на… разтопена. По краищата на раната останалото месо е като обгорено, като изсушено от нещо.
— Мислиш, че… това насекомо… изпуска киселина?
Тя кимна.
— И е разтворило лицето на Уоргъл?
— И е изсмукало втечнената плът — каза тя.
— О, Боже.
— Да.
Брайс бе блед като небоядисана смъртна маска, а луничките му, напротив, светеха ярко на лицето му.
— Това обяснява как е могло да нанесе толкова поражения за няколко секунди.
Джени се опита да не мисли за лицето, което се подаваше — като чудовищно видение, свалило маската на нормалното.
— Мисля, че кръвта е изтекла — каза тя. — Всичката.
— Какво?
— Тялото в локва от кръв ли лежеше?
— Не.
— Няма кръв и по униформата.
— Забелязах това.
— Трябва да има кръв. Той би трябвало да кърви като фонтан. Очните гнезда трябваше да са пълни. Но там няма и капка.
Брайс изтри лицето си с ръка — така силно, че по страните му се появи малко цвят.
— Прегледай врата му — рече тя. — Югуларната вена.
Той не се приближи до трупа.
Тя каза:
— И погледни ръцете му. Никъде няма синини от вени.
— Изпразнени кръвоносни съдове?
— Да. Мисля, че всичката му кръв е източена.
Брайс пое дълбоко въздух и каза:
— Аз го убих. Аз съм виновен. Трябваше да изчакаме подкреплението, преди да напуснем участъка — точно както каза ти.
— Не, не. Ти постъпи правилно. Там не беше по-безопасно, отколкото на улицата.
— Но той загина на улицата.
— Подкреплението изобщо нямаше да промени нещата. Начина, по който това проклето нещо се спусна от небето… по дяволите, и армия не би могла да го спре. Прекалено бързо. Прекалено изненадващо.
Тъгата бе върнала твърдостта в очите му. Той прекалено остро се чувстваше отговорен и щеше да продължава да твърди настойчиво, че е виновен за смъртта на своя подчинен.
Джени неохотно каза:
— Има и по-лошо.
— Не може да има по-лошо.
— Мозъкът му…
Брайс изчака малко и попита:
— Какво? Какво има с мозъка му?
— Няма го.
— Как така?
— Черепът му е празен. Съвършено празен.
— Откъде можеш да знаеш това, без да си отворила…
Тя го прекъсна, подавайки му фенерчето:
— Вземи това и светни в очните му гнезда.
Той не направи опит да последва нейното предложение. Очите му сега не бяха притворени. Бяха широко отворени, учудени.
Тя забеляза, че не може държи неподвижно фенерчето. Ръцете й силно трепереха.
Той също го забеляза. Взе фенерчето от ръката й и го остави на бюфета, до покрития труп. Взе двете й ръце и ги задържа в своите големи меки ръце; затопли ги.
Тя каза:
— Няма нищо зад очните гнезда, съвсем нищо, нищо, каквото и да е, освен задната част на черепа.
Брайс поглади успокоително ръцете й.
— Само една влажна кухина — каза тя. Докато говореше, гласът й се извиси и секна: — Прояло е лицето му, направо през очите, вероятно бързо колкото да премигнеш, за Бога, прояло е устата и е изтръгнало езика му, обрало е венците от зъбите, проникнало е нагоре и е погълнало мозъка, Господи, погълнало е всичката кръв от тялото, сигурно просто я е изсмукало от него и…
— По-спокойно, по-спокойно — рече Брайс.
Ала думите излизаха нескончаемо от нея:
— …погълнало е всичко това за не повече от десет-дванадесет секунди, което е невъзможно, да го
