е достатъчно.
— Няма нужда да повишаваш тон, шерифе. — Копърфилд потупа с ръкавица крякащата кутия на гърдите си. — Това нещо не е просто един говорител. То е снабдено и с изключително чувствителен микрофон. Виждаш ли, когато отиваме в някое място, където може да има сериозно биологическо или химическо заразяване, ние трябва да отчитаме възможността, че можем да бъдем залети от множество болни и умиращи хора. Ние обаче просто не сме екипирани да провеждаме лечение. Ние сме изследователски екип. Занимаваме се стриктно с патология, а не с лечение. Нашата работа е да разберем всичко каквото можем за заразяването, така че снабдени както трябва медицински екипи да дойдат веднага след нас, за да се занимаят с оцелелите. Обаче умиращи и отчаяни хора могат да не разберат, че не можем да ги лекуваме. Такива хора биха могли да нападнат подвижните лаборатории от яд или чувство за безизходност.
— Или страх — вметна Тал Уитмън.
— Точно така — каза генералът, не забелязвайки иронията. — Нашите имитации на психологически стрес показват, че това е една реална възможност.
— А ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви — попита Джени, — ще ги убиете ли?
Копърфилд се обърна към нея. Слънцето озари зрителното му стъкло, превръщайки го в огледало, и за момент тя не можеше да го види. После той леко се отмести и лицето му отново изплува, не дотолкова, че тя да види как изглежда в действителност. Това бе едно нереално лице, ограничено от прозрачната част на шлема.
— Д-р Пейдж, предполагам — каза Копърфилд.
— Да.
— Е добре, докторе, ако терористи или агенти на чуждо правителство извършат акт на биологическа война срещу някоя американска общност, нашата работа, на мен и моите хора, е да изолираме микроба, да го идентифицираме и да предложим мерки за удържането му. Това е отрезвяваща отговорност. Ако позволим някому, дори на страдащите жертви, да ни възпре, опасността от разпространение на чумата ще нарасне драматично.
— Значи — каза Джени, продължавайки да го притиска, — ако болни и умиращи хора наистина се опитат да разстроят работата ви, вие ще ги убиете.
— Да — каза той сухо. — Дори благоприличните хора трябва понякога да избират по-малката от две злини.
Джени се загледа в Сноуфилд, който на утринното слънце приличаше на гробище не по-малко, отколкото в нощния мрак. Генерал Копърфилд имаше право. Каквото и да направеше за предпазване на екипа си, щеше да бъде по-малкото зло. Голямото зло бе направеното — или предстоеше да бъде направено — на този град.
Тя не можеше да си обясни защо избухна така пред генерала.
Може би, защото си ги бе представяла, него и хората му, като спасителната конница. Искало й се беше всички проблеми да бъдат разрешени, всички неясноти да бъдат изяснени незабавно с пристигането на Копърфилд. Бе осъзнала, че няма да стане така, когато те бяха насочили оръжията си към нея. Мечтата бе угаснала бързо. И съвсем неоправдано тя бе стоварила вината върху генерала.
Това не беше типично за нея. Сигурно нервите й бяха опънати повече, отколкото си мислеше.
Брайс започна да представя хората си на Копърфилд, ала генералът го прекъсна:
— Не искам да бъда невъзпитан, шерифе, обаче нямам време за запознанства. По-късно. Точно сега искам да действам. Искам да видя всички онези неща, за които ми разказа по телефона миналата нощ и после искам да се направи аутопсия.
Той иска да прескочи представянията, защото не вижда смисъл да интимничи с хора, които може би са обречени, помисли си Джени. Ако ние развием симптоми на заразяване, ако това се окаже някакво мозъчно заболяване и ако ние обезумеем и се опитаме да щурмуваме подвижните лаборатории, за него ще бъде по- лесно да ни разстреля, ако не ни познава много добре.
Стига! — каза си ядосано тя.
Тя се загледа в Лайза и си помисли: О, небеса, дете, ако аз съм толкова изтощена, как ли се чувстваш ти. И все пак ти се държиш по-мъжки от всички. Каква прекрасна сестричка имам.
— Преди да ви разведа наоколо — каза Брайс на Копърфилд, — трябва да ви разкажа за нещото, което видяхме миналата нощ, и какво се случи на…
— Не, не — прекъсна го нетърпеливо Копърфилд. — Искам да проуча това стъпка по стъпка. Точно както сте се натъкнали на нещата. Ще има достатъчно време да ми разкажеш какво е станало миналата нощ. Нека започнем да действаме.
— Обаче, виждате ли, все повече изглежда, че не заразна болест е очистила този град — възрази Брайс.
Генералът каза:
— Хората ми дойдоха тук да разследват за евентуална връзка с ХБВ. Това и ще направим най-напред. После можем да разгледаме други възможности. СПД, шерифе.
Брайс отпрати повечето от хората си обратно в хотел Хилтоп, оставяйки със себе си само Тал и Франк.
Джени хвана Лайза за ръка и двете също се насочиха обратно към хотела.
Копърфилд й подвикна:
— Докторе! Почакайте. Искам да дойдете с нас. Вие бяхте първият лекар на мястото на действието. Ако състоянието на телата се е изменило, вие сте тази, която ще го установи най-добре.
Джени погледна към Лайза:
— Искаш ли да дойдеш?
— Обратно в пекарницата? Благодаря, не искам. — Момичето потръпна.
Мислейки си за сладкото детско гласче, което идваше от канала на мивката, Джени каза:
— Не отивай в кухнята. И ако ти се наложи да отидеш в тоалетната, помоли някой да те придружи.
— Джени, всички те са мъже!
— Пет пари не давам. Помоли Горди. Той може да стои пред отделението с гръб към теб.
— Божичко, това няма да е удобно.
— Иска ти се да отидеш в тази тоалетна отново сама?
Момичето пребледня:
— В никакъв случай.
— Добре. Дръж се близо до другите. Подчертавам, близо. Не просто в едно и също помещение. Стой в същата част на помещението. Обещаваш ли?
— Обещавам.
Джени мислеше за двете телефонни обаждания на Уоргъл тази сутрин. За грубите му заплахи. И въпреки че това бяха заплахи на мъртъв човек, които не би трябвало да имат значение, Джени бе изплашена.
— И ти се пази — каза Лайза.
Джени целуна момичето по бузата.
— Сега побързай и настигни Горди, преди той да завие зад ъгъла.
Лайза се затича и викна:
— Горди! Почакай!
Високият млад полицай спря на ъгъла и погледна назад.
Наблюдавайки как Лайза спринтира по калдъръмения тротоар, сърцето на Джени се сви.
Тя си помисли: Дали няма да е изчезнала, когато се върна? Ще я видя ли отново жива?
24
ХЛАДНОКРЪВЕН ТЕРОР
Пекарницата на Либерман.
Брайс, Тал, Франк и Джени влязоха в кухнята. Генерал Копърфилд и деветимата учени от неговия екип ги следваха по петите, а четирима войници, мъкнейки автомати, завършваха колоната.
Кухнята се изпълни с хора. Брайс се чувстваше неловко. Ами ако ги нападнеха, докато са притиснати заедно? Ами ако се наложеше да напуснат бързо?
